Евтаназията

Евтаназията
Евтаназията е актуален и много дискутиран проблем от морална, деонтологична и правна гледна точка, както в медицинските среди, така и в общественото пространство. Той предизвиква редица морални и деонтологични въпроси свързани с правната отговорност на лекарите при безнадежни случаи изкуствено да ускоряват настъпването на смъртта. В този смисъл постоянно се разкриват аргументи „за” и „против” евтаназията.
В клиничната практика евтаназията се разглежда като „лека, нежна смърт”.
Днес медицинският контрол на умирането и смъртта е една от най-обсъжданите теми в научната литература и въпреки това и до сега няма пълно единство и покритие в смисъла на използваните термини за евтаназия.
Общоприетата класификация на евтаназията включва: доброволна, недоброволна, пасивна и активна евтаназия.
Евтаназията идваща от векове, поставя смущаващи предизвикателства към днешния и утрешния ден. Този въпрос е неразрешим като същност, но вечен като изследователски интерес.
Евтаназията засяга дълбоко същността на човека в неговото съществуване, култура, зависимост и свобода, социална принадлежност, морал: насочва се към центъра на медицината, към отношението: лекар-пациент, лекар-общество, към медицинското самосъзнание и професионално-етични принципи, засяга цялостното общество чрез отношенията: личност-общество, болен-общество, нивото на развитие на медицината, социалната осигуреност, моралните устои на социума.
Терминът евтаназия произхожда от старогръцки (euthanasia ). В буквален превод означава „лека и красива смърт без външна намеса”. С течение на времето променя значението си и днес се използва като понятие за оказване на помощ и облекчаване на мъките на неизлечимо болни, т.е. безболезнена смърт, причинена съзнателно с лекарства за облекчаване и прекратяване на живот на хора, които са неизлечимо болни.
Има разнообразни класификации за евтаназия. Някой от тях са легално дефинирани, а други са резултат от научни изследвания, посветени на този проблем.

Видове евтаназия.
В зависимост от съвместимостта или не съвместимостта на действието с желанията и компетентността на лицето:
Доброволна евтаназия. Предприеманото от лекаря действие е съобразено с желанието на пациента, който е напълно компетентен да вземе решение за прекратяване на неговия живот.
Недоброволна евтаназия (принудителна). При нея няма изразено желание или компетентно решение от страна на пациента за прекратяване на живота. Обществото или някое лице ( най-често лекарят) взема решение да сложи край на страданията на болния. Разликата между доброволна и недоброволна евтаназия е по-малко противоречива. Доброволните решения за смърт са тези, при които компетентен пациент изисква или дава информирано съгласие за курс на лечение или липса на лечение. Терминът „недоброволна” обаче не се прилага обикновено при ситуации, при които не се съобразяват решенията на пациент, който е компетентен. Той се използва в случаи, при които пациентът поради възраст, психическо разстройство или безсъзнание не е компетентен да даде информирано съгласие за решения за живота или смъртта. Италианската и английската съдебна практика боравят най-често с понятията доброволна и принудителна евтаназия. Доброволната евтаназия включва активни действия за отнемане на човешкия живот (даване на смъртоносен препарат например), както и спиране на животоподдържащото живота лечение. Принудителната евтаназия не е налице, когато пациентът страда от тежки вродени дефекти, в следствие на което не е в състояние да изрази волята си. Решението дали да бъде продължен животът му зависи от обществото или представител на властта.
В зависимост от характера на предприеманото действие:
Активна ( пряка) евтаназия. Предприетото от лекаря или друг член от екипа активно действие предизвиква директно смъртта на болния ( напр. Смъртоносна инжекция, смъртоносна доза таблетки и др.).Защитниците на тази евтаназия приемат смъртта по-реалистично и гледат към нея като биологична функция. Считат, че поддържането на човек против волята му, когато смисълът на съществуването е загубен и болният трябва да влачи жалко битие или да умира в бавна агония, е безсмислена жестокост. Трябва да се акцентува върху доброволността на пациента да прекрати своя живот без да причинява на другиго вреда, тъй като личната свобода е най-висшата ценност, по-висша и от самия живот.
Пасивна ( непряка) евтаназия. Поведението на лекаря или друг член от екипа способства непряко за настъпване на смърт (напр. не предприемането на лечение). Пасивната евтаназия не само отваря врата за неправилни действия, но и снема или най-малкото принизява отговорността на лекаря за живота на пациента, като освобождава неговата съвест от задължението да търси пътища за удължаването и възвръщането на живота му. Лекарят хуманист трябва да използва и най-малката искрица надежда за продължаване на живота на своя пациент. В светлината на съвременните възможности на медицината за преодоляването на тежките състояния, за възвръщането от клинична смърт на болни и пр., тезата за пасивната евтаназия е толкова недопустима, колкото и тезата за активна евтаназия.
Съществува и понятието: дистаназия – поддържане от лекаря живота на болния, признат за неизлечим, макар и нестрадащ извънмерно, с помощта на извънредни, понякога трудно достъпни и много скъпи лекарства. Самото прекратяване на тези извънредни мерки за поддържане живота на болния се нарича „ортотаназия”. Съществува и терминът „антиевтаназия”, с който се означава прилагането на всички възможни средства и мерки за поддържане на живота.

Евтаназия и асистирано самоубийство
Твърде често евтаназията се разглежда заедно с понятието „асистирано самоубийство”. Основание за това е фактът, че и двете включват предприемане на съзнателно действие за прекратяване или подпомагане на прекратяването на живота на друго лице, за да се облекчи болката и страданието. С други думи, и двете действия имат за резултат смърт на дадено лице и са породени от съчувствие и страдание към безнадеждно болния.
В противоположност на евтаназията обаче асистираното самоубийство представлява „преднамерено самоубийство с помощта на друго лице, което умишлено и съзнателно предоставя необходимата информация и средства за извършване на такова действие. Когато лекарят е този, който предоставя помощ, то се нарича асистирано от лекаря самоубийство-напр. Лекарят улеснява смъртта на пациента чрез снабдяване с приспивателни средства и информиране за смъртоносните дози, макар и да е убеден, че пациентът може да извърши самоубийство.
Следователно, лекарите са тясно свързани с реалността на евтаназията и асистираното самоубийство в обществото поради работата им с умиращи пациенти и поради това, че най-честите средства за безболезнено прекратяване на живота са предписаните от лекаря медикаменти.

Като специфичен вид евтаназия може да се посочи и т.нар. действие с двоен ефект. Същността му е в това, че в резултат на високите дози на прилаганите медикаменти при терминални състояния се съкращава живота на пациента като следствие от страничните действия, продължителността на прилагане и дозировката. Този подход се счита по-приемлив в сравнение от останалите видове евтаназия, но и той изисква наличие на морално необорима причина за такова действие, когато бездействието би било морално недопустимо и лекарят няма намерение да ускори смъртта на пациента чрез лечението.


Исторически поглед към евтаназията.
Евтаназията като същност и понятие не е нова тема на нашата съвременност. Нейните исторически корени са от утопистите на ренесанса до лекарите на античността.
При Платон и привържениците на стоицизма като философска теория прекратяването на живота е позволено само при определени обстоятелства. По време на християнското средновековие евтаназията и абортът са абсолютно забранени. Човек не може да разполага с дадения му от бога живот. Утописти като Томас Мор и Френсис Бейкън различават „евтаназия интериор” като подготовка на душата за смъртта и „евтаназия екстериор” като физическо прекратяване на живота.
За първи път в смисъла на лека, приятна смърт терминът „евтаназия” се употребява от Френсис Бейкън в съчиненията му „За достойнството и напредъка в науката” при разглеждане на въпроса за неизлечимите болести.
В САЩ първите медицински дискусии започват с използването на морфина и етера в средата на 19 век. Обществения дебат по въпросите на евтаназията довежда до приемането на законопроект в полза на евтаназията, който е анулиран от законодателната власт в Охайо през 1906 г. С нарастването на хуманността на обществото и разширяването на правата на отделната личност се формира гражданското и юридическото отричане на евтаназията.
Отстъпване от този принцип в по-нови времена е чудовищно разрастване на евтаназията в геноцид по времето на Нацистка Германия. Нацизмът включва евгениката в своите планове да освободи света от нисшите раси и пристъпва към осъществяване на план за недоброволна евтаназия на тежко увредени психически и физически лица. Висококвалифицирани германски лекари са на предния фронт на тази програма за евтаназия, подбирайки лицата за умъртвяване и най-подходящите начини за това. Човечеството осъди тази невиждана жестокост и престъпления.
Световната медицинска общност реагира с приемането на Женевската декларация (1948г., обновена 1968г.), която утвърждава уважението към човешкия живот като едно от най-важните етични и деонтологични правила: „Ще поддържам най-висша степен на уважение към човешкия живот от самото му начало; дори под заплаха няма да използвам моите медицински познания против законите на човечността.”



Съвременно състояние на проблема евтаназия.
Подходът при уреждането на проблемите на евтаназията в отделните държави е разнообразен. В някои от проучените държави актът на евтаназия е допустим, но в повечето страни евтаназията се квалифицира като престъпление, което се санкционира от наказателното законодателство, уредено в Наказателния кодекс.
Законодателството на Холандия, Белгия, Италия, Австралия и на щата Орегон САЩ, декриминализират евтаназията и съдържат правила за нейното осъществяване.
Уредбата на проблемите на евтаназията в държавите, където тя е допустима, установява сходни материално правни предпоставки.
Законът за евтаназнията на Белгия от 2001 г. предвижда следните специални условия, които трябва да бъдат спазени, за да се осъществи евтаназия:
-пациентът трябва да е пълнолетен или еманципиран непълнолетен, който в съзнание отправя молба до лекаря да извърши евтаназия
-молбата трябва да е формулирана многократно, а решението от страна на пациента да бъде взето в резултат на продължителен размисъл – то трябва да изразява свободната воля на пациента без върху него да е оказано външно въздействие за това
- здравословното състояние на пациента трябва да е свързано с голямо физическо страдание, което въпреки достиженията на медицината, не може да бъде преодоляно и е нелечимо.
В Холандия предпоставките за осъществяване на евтаназията са уредени в Закона за евтаназията и подпомагане на самоубийството от 2001 г., които са сходни
с условията, уредени в белгийския закон:
- пациентът трябва да е на възраст 16 или повече години, да е способен да изрази волята си и да разбира свойството и значението на постъпките си;
- пациентът трябва да направи писмено заявление, което да съдържа молба за прекратяване на живота му
- страданието на пациента да бъде продължително и непоносимо без изгледи за подобрение.
Италианското законодателство предвижда:
- болестта на пациента да бъде неизлечима и да му причинява постоянни и непоносими мъки
- пациентът да е отправил многократно молба, животът му да бъде прекратен;
- пациентът да е навършил 16 годишна възраст - за лица между 12 и 16 години се изисква съгласието на техните родители, което трябва да бъде нотариално заверено.
Законът за евтаназията въвежда специално условие за психологическото състояние на болните. За душевноболните пациенти решението се взема от техните роднини.
Законът за правата на смъртно болните от 1995 г. в Австралия предвижда същите материално правни изисквания при извършването на евтаназия.
Според законодателството на щата Орегон, САЩ евтаназията може да се извърши когато пациентът:
- е навършил 18 години
- е постоянно пребиваващ в щата Орегон
- е способен да взема решения по здравословни въпроси
- страда от смъртоносна болест и да му остава по-малко от 6 месеца живот
- е отправил една писмена и две устни молби до лекаря да прекрати живота му
- е поискал рецепта за смъртоносно лекарство

Законодателствата на страните, където евтаназията е допустима, предвиждат сходни процедурни предпоставки. Особено значение се придава на участието на различни органи, които изпълняват специфични функции при осъществяването на евтаназията. В законодателствата на почти всички държави, които допускат евтаназията допустим акт, решаващият орган е лекуващият лекар на пациента.
Законът за евтаназията на Белгия предвижда специфични задължения на лекуващия лекар. Той е длъжен предварително да информира пациента за здравословното му състояние, както и за съществуващата надежда за живот; да обсъди с него възможностите за лечение; да достигне до убеждението, че не съществува възможност за подобряване на здравословното му състояние; да се убеди в трайността на физическото и психическото му страдание, както и в решимостта му да се откаже от живот; да обсъди молбата за евтаназия както с пациента, така и с неговите близки.
Според законодателството на щата Орегон, САЩ лекарят, който взема решение за евтаназията трябва да потвърди диагнозата на пациента и прогнозата за скоро очакваната смърт. Той трябва да се убеди, че пациентът е взел решението по собствена воля.
Разрешение за евтаназията на болните в Италия се дава от специални комисии, в чийто състав влизат медицински експерти и юристи. Редът за сформирането на комисиите се определя от Министерство на здравеопазването.
Законът за евтаназията в Белгия предвижда задължение за лекуващия лекар да се консултира с друг лекар психиатър или специалист по конкретното заболяване, като уточни причината за консултацията - молбата за евтаназия. Той трябва да бъде независим както по отношение на лекуващия лекар, така и по отношение на пациента. Консултиращият лекар трябва да се запознае с медицинското досие на пациента и да го прегледа, за да се убеди в констатираните от лекуващия лекар факти. Консултиращият лекар изготвя доклад за направените констатации.
В закона за "Смърт и достойнство" на щата Орегон, САЩ се предвижда задължение за лекуващия лекар да консултира пациента, който желае евтаназия със специалист психиатър, за да се увери дали решението му не е взето в резултат на психиатрично разстройство. Втори практикуващ лекар, който е независим от пациента и лекуващият му лекар, трябва да осъществи преглед и да потвърди диагнозата на първия лекар, че пациентът ще почине от естеството на болестта и не страда от лечима клинична депресия в резултат на болестта.
Законът за правата на смъртно болните на Австралия изисква независим втори практикуващ лекар да прегледа пациента, които отправя молба за евтаназия и да потвърди диагнозата на първия лекар относно лечимостта на заболяването, шансовете за живот и психиатричното състояние на пациента по време на вземането на решение за евтаназия.
В Холандия е имало Национална комисия по евтаназията, чиято основна задача е била да дава препоръки относно действията, свързани с евтаназията. Комисията съществува до 1985г.
В Италия съществува Комисия по постоянното вегетативно състояние, създадена към министъра на здравеопазването и Национална комисия по биоетика.
В някои от държавите, където евтаназията е допустима съществуват контролни органи.
Контролът върху евтаназията в Белгия се осъществява от Федерална комисия за преценка и контрол, създадена по силата на Закона за евтаназията от 2002 г. Тя се състои от лекари и юристи, определени за заемане на длъжността с акт на Краля след обсъждане в Министерския съвет. Мандатът на членовете на комисията е 4 години. Комисията се финансира от Министерството на правосъдието и Министерството на здравеопазването.
Членове 293 и 294 от Наказателния кодекс на Холандия предвиждат създаването на Регионални комисии за проверка на документите за прекратяване на живота по молба на пациента и за подпомагане на самоубийство. В нейния състав влизат специалисти по право, лекари, експерти по етични и философски въпроси.
В повечето европейски страни евтаназията не е разрешена. В Съвета на Европа през последните години евтаназията и възможното и узаконяване е предмет на обсъждане в различни европейски структури с участието на представители на обществени организации като Постоянния комитет на европейските лекари и организацията „Право на смърт”.
На 39-та Световна медицинска асамблея в Мадрид през м.октомври 1987г. бе приета единодушно Декларация против евтаназията. В нея се казва: „Евтаназията, която е акт на преднамерено прекратяване живота на пациента, дори по искане на самия пациент или по искане на близките му родственици, е неетична.
Почти навсякъде по света от юридическа гледна точка евтаназията се третира като умишлено убийство, независимо от това че е извършено по хуманни съображения или по желание на тежко болния. У нас законодателят предвижда наказание и при подпомагане или склоняване към самоубийство. В чл.127, ал.1 в НК е записано: „Който по какъвто и да е начин подпомогне или склони другиго към самоубийство и последвало го такова или само опит, се наказва с лишаване от свобода до три години”.
В нашата страна не съществуват конкретни закони или наредби относно евтаназията. Забраната на нейното използване протича косвено от задължението, посочено в ЗНЗ – медицинските работници са задължени да използват всички свои знания и достъпни за тях средства за опазване и възстановяване здравето на хората (чл.90, ал.1).
Моралноетичните задължения на лекарите за неприлагане на евтаназията произтичат от Хипократовата клетва (чл.159, ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗНЗ), където е вписано: „Няма да се отказвам от лечение даже и тогава, когато не е останала никаква надежда за успех – няма да прекъсна живота на болния дори и да съм помолен да извърша това” и от Кодекса за професионалната етика на лекаря, в който е посочено: „Лекарят няма право да прекъсва живота на пациента (чл.30); Лекарят трябва да извърши всичко възможно, щото неизлечимо болният да прекара остатъка от живота си без болки и страдания (чл.31).



Аргументи „за” и „против” активната евтаназия.
Допустимостта или недопустимостта на евтаназията повече от двадесет века се дискутира живо от етиката, деонтологията, философията, медицината, социологията, правната наука и религията, поради невъзможността точно да бъдат определени критериите за нейното прилагане, възможността за лесна злоупотреба с нея, и то не без основания. Досега няма единна общоприета, силна работеща концепция. Доминира възгледът, че прилагането и е аморална постъпка, независимо от подбудите.


Аргументи „за” активната евтаназия.
Всеки човек има правото на взема решение за собствения си живот. Тъй като смъртта е най-личното от всички други неща, личността трябва да има правото да избира кога и при какви обстоятелства да умре.
Когато действие, насочено към отделен човек е от негов висш интерес и не накърнява правата на другите, то е морално приемливо.
Важно е качеството на живота. Има разлика между човешко същество и личност и когато човек престане да бъде личност морално приемливо е да умре.
Евтаназията е проява на състрадание към хора, които изпитват големи мъки.
Евтаназия е имало винаги. По-добре е да се позволи и регулира правилно. Уязвимият пациент ще е защитен по-добре, ако има ясни правила и процедури. (опита на щата Орегон*, опита на Холандия и Белгия).
Последните месеци от живота на пациента са най-скъпи от финансова гледна точка. Съкращаването на този период чрез евтаназия е начин за намаляване на натиска върху семейните и обществените финанси. Разходите за извършване на евтаназия са многократно по-малки от разходите за продължително лечение. От тази гледна точка узаконяването на евтаназията ще освободи ресурси, които могат да се насочат към по-перспективни области в здравното обслужване. 


Опонентите на активната евтаназия и асистираното самоубийство са много повече от поддръжниците на тези действия.

Аргументи „против” активната евтаназия.
Етичното различие между евтаназията и асистираното самоубийство и прекратяването на животоподдържащо лечение. Прекратяването на животоподдържащо лечение е морално оправдано само в случаи на фатално състояние, което само по себе си е причина за смъртта, а не прекратяването на лечението. Противно на това, лекар, който извършва евтаназия или оказва помощ за самоубийство, има за основна цел смъртта на пациента. Така че, лекарите трябва да правят разлика между зачитането на компетентни решения за откъс от лечение, обезпечаване на подходящи палиативни грижи и отстъпване пред нечия молба за евтаназия или асистираното самоубийство.Ценността на човешкия живот и неприложимостта на утилитарния подход към него. Човешкото съществуване не може да бъде оценявано само от позицията, която то носи на индивида и на обществото.
Активната евтаназия е несъвместима с хуманността на медицината. Мотивите за съчувствие и състрадание, които се привеждат в подкрепа на евтаназията не могат да гарантират, че тя ще бъде ограничена само към лица, които я желаят доброволно.
Възприемането на активна евтаназия може да доведе до нарастваща безотговорност към случаи на прикрито умъртвяване в обществото.
Допускането на евтаназия фактически снема от лекаря отговорността за живота на болния. Не е изключена възможността за професионални пропуски и дори престъпления, немърливост и бездушие.
Активната евтаназия повишава ятрогенността на медицината,тъй като в очите на болните тя може да изглежда като лекарска капитулация и решаване на проблемите по пътя на най-малкото съпротивление.
Възможни са грешки в преценката на възможностите за излекуване на болния.
Проблемът за евтаназията отразява готовността на обществото да се грижи за тежко болните, социално неприспособимите и престарели индивиди. Недопустимо е обществото да решава своите проблеми чрез медицински мерки и да превръща лекаря в свой екзекутор.
Желанието и доброволността на решението на пациента са също спорни. Такива изявления на терминално болни като „искам да умра” могат да бъдат израз на депресия, намерение за самоубийство или начин за справяне със състоянието. Много важно е да се оцени същността на тези твърдения. Това ще помогне да се определят различните групи пациенти и подходящите интервенции. Някой удължаващи живота лечебни стратегии често създават етични дилеми и поставят редица предизвикателства пред лекарите и сестрите, когато пациентите пожелаят да се спре лечението. В тези случаи трябва да се изследва психичното състояние и способността на пациента за разумни решения като се отдава приоритет на оценката на риска за самоубийство. Подходящото лечение на болката и симптомите могат да намалят суицидния риск.


Аргументи „за” и „против” перинаталната евтаназия.
Това е особено дискутабилна област в темата за евтаназията. Същността и се изразява в причиняване на смърт чрез активни действия или бездействие (или оставяне само на ниво сестрински грижи) на новородени с тежки аномалии или недъзи.


Аргументи „за” перинаталната евтаназия
Прокарва се идеята, че извършването на евтаназия на новородено или до около 28-ия ден от раждането няма принципна разлика с аборта и особено аборта в напреднала бременност
Застъпва се становище, че е по-добре за новороденото и родителите му то загине, когато е с тежки, нелечими дефекти и гени аномалии, които го правят неспособно за социална адаптация и го обричат на болки и страдания за цял живот. Най-голямата група на такива деца са тези с Лангдон-Даун и дефекти на гръбначния стълб.
Възможностите на медицината и биологията позволяват да се прогнозират и диагностицират заболявания и състояния с тежки аномалии още в периода на бременността. В такива случаи се препоръчва аборт. Но какво да бъде поведението, ако поради стечение на обстоятелствата, неверие на родителите или надежда за здрав плод (при възможност за диагностична грешка), както и всякакви други обстоятелства, случайни или свързани с религиозни схващания, плодът не бъде абортиран. Диагностицирането на степента на недоразвитие при амниоцентеза не е възможно; това обосновава тактика на изчакване и раждане, за да се види тежестта. В някой случаи съществува възможност да се прогнозират аномалии, но не и категорично да се предскажат; следователно, трябва ли да бъдат убивани всички „заподозрени” плодове?
Поставя се отново въпросът за ценността на човешкия живот – с какво е ценен той сам по себе си (т.е. святост на живота при всички обстоятелства, схващане, близко до християнското и поддържано от школата на Хипократ) или при наличие на определен стандарт („Трябва да се уважава не изобщо животът, а добрият живот” (Сенека)). Американският специалист по въпросите на медицинската етика T.Engelhardt създава концепцията за „вредата от продължаващия живот”, като например при бебе с вродени дефекти, на което с продължаването на живота се нанася вреда.
Евтаназията при възрастните и новороденото имат обаче съвсем различно морално съдържание:
новороденото не може да има мнение относно запазването на живота му, а още повече да изрази това мнение по законен начин. Следователно решението остава на други лица –родители и медици. А дори и в теоретичен план при обсъждане на евтаназията основното условие е твърдо и несъмнено съгласие на болния;
детето има право на собственост върху тялото си; новороденото е част от тялото на майката, което е основен аргумент за аборта, но той няма сила при вече родено дете.
Международните етични изисквания са за запазване на живота от неговото зачатие.
Законът също не взема предвид възрастта на жертвата ( освен при детеубийството) – за него това е убийство. В същото време законът изисква съгласието на родителите при лечение на детето им, т.е. родителите могат да вземат решение дали детето им да не де лекува или поддържа (което е пасивна евтаназия), но не могат да искат активна евтаназия.
Аргументи „против” перинаталната евтаназия.
Несигурността на прогнозата, която представлява информирано предположение за бъдещето. За колкото по-дълъг интервал от време се прави тя, толкова надеждността и намалява;
Решението за смъртта се взема от трети лица;
Неясни са критериите за норма и стандарт на живота, освен това остава неясно (морално и нормативно) чий интерес се защитава чрез перинаталната евтаназия – на детето, на родителите или обществото. Коя норма трябва да се приеме като стандарт за съществуване – материалната или умствена, психическа и интелектуална.
Също, както при възрастните, се прилагат и обсъждат „ правила” за прилагане на евтаназията:
решението да се взема от двама лекари педиатри;
съгласие на родителите;
по възможност евтаназията да се извърши в първите 72 часа след раждането;
детето да е с тежки увреждания, които: а) не могат да се лекуват терапевтично или хирургично, и б) ще направят бъдещия живот непоносим поради болките и страданията или поради тежки мозъчни аномалии.
Има сходство между решението да се роди дете с вероятни отклонения и аномалии, които го правят социално и биологично непригодно, и решението да се започнат реанимационни мероприятия при тежко увреден пациент ( по-точно, с решението за аборт и решението да не се предприема поддържане на пациент с абсолютно неблагоприятна прогноза).
По отношение на запазване на живота на новородено с тежка физическа или умствена изостаналост (дефекти, аномалии) се сблъскват няколко принципа:
медицинското мнение, че никое дете не би трябвало да бъде изоставено да умре поради неизпълнение на задълженията;
правото на родителите да приемат или откажат лечението;
защитата на интересите на детето;
общото хуманно отношение и подход към деца, чийто бъдещ живот ще протича в болки и страдания.