Деца, отглеждани от самотни майки или в отсъствието на единия родител

Франсоаз Долто – Деца, отглеждани от самотни майки или в отсъствието на единия родител


Здравейте! Тук сме подбрали откъси от едно прочуто предаване на радио „Франс” с всепризнатата френска психоаналитичка Франсоаз Долто. Нейните многобройни трудове върху психиката и подсъзнанието на детето са вече научна класика. Въз основа на споменатото радиопредаване, отговарящо на писма на слушатели, е създадена и книгата „Когато се появи детето”. Предлагаме ви подбрани части от нея, обединени от темата: „Самотни майки и деца, отглеждани в отсъствието на бащата”.
Ето писмото на една самотна майка:

„Имам момче на седем месеца и ме безпокои как ще му се отрази отсъствието на бащата. Да му търся ли замяна в бъдеще? Кога детето ще се почувства ощетено от липсата му? Да му се разказва ли за непознатия баща дори ако не задава въпроси, за да не се чувства твърде различно от другите деца? Няма ли да има пречка за идентификацията му като мъж, защото ще расте заобиколено предимно от жени?”

И момичетата, и момчетата се нуждаят от мъжко присъствие, – казва Франсоаз Долто – за да се развиват добре. Тази жена въобще ли няма роднини мъже?
Тя не споменава нищо, само казва: „Тъй като няма да има пред себе си същество от мъжки пол, образец във всекидневния живот.”
Франсоаз Долто:
Може у дома да няма мъж, но момчето ще се запознае с други навън. То ще се среща с хора, с деца, които имат бащи и майки, братя и сестри. А по-късно, в детската градина, децата и възрастните около него ще му представят сексуалността в двете й форми – мъжката и женската. Не бива детето, момче или момиче, да се развива като смята, че поради липсата на законен съпруг или сексуален партньор на майката, като порасне ще бъде жена, ако е момче или че влечението му към другия пол е забранено, ако е момиче, което иска да се идентифицира във всичко със съмотната си майка.
Това са само два примера за възможния подход към големия проблем: Как да се внуши на детето необходимата представа за самото него? Как да му се обясни къде са корените на осъзнаването на собствената му ценност, за да може то да вземе присърце и да подпомага своето възпитание?
Франсоаз Долто
Но виждаме, че мнозина се питат, как да подходят към тези истини. Когато детето се отглежда от майката в особени обстоятелства, разкриването на истината за родния баща трябва да стане във връзка с фамилното име, т.е. фамилията според гражданското състояние. Фамилията, с която детето ще бъде записано в училище. То често не я знае до този момент. Това може да е името на непознатия баща, баща, който го е припознал, а после е починал или ги е изоставил, особено в семейства, където няма дядо или чичо по бащина линия, който да го замести. Или пък майката се е развела, когато детето е било съвсем малко, и се е омъжила отново или си е върнала моминското име. При друг случай може детето да носи моминското име на майката, която е останала неомъжена или съжителства с някой мъж, когото то нарича татко. Но при всички случаи, онова, което се отнася до родителя му, трябва да се обясни на детето – момче или момиче, във връзка с гражданската му фамилия.
Струва ми се, че случаят, когато детето носи фамилията на майка си, трябва да се разглежда отделно.
Франсоаз Долто
Ако детето носи моминското име на майката, е много вероятно, сега или по-късно, то да си зададе въпроса, не е ли имало кръвосмешение между нея и дядо му или с някой чичо по майчина линия, особено, ако единият или другият е глава на семейството. Липсата на обяснение на фамилията и за закона, който я налага, за обстоятелствата около зачатието и за връзките между родната му майка и родния му баща, става рано или късно пречка за развитието на речта, на емоционалния и на социалния живот на момчето. Необходимо е майката или близките да дадат ясни обяснения, да повтарят няколко пъти в различни периоди от израстването на детето. То трябва да познава закона, който определя фамилията му. Ако дъщерята или синът на самотната майка носят нейното име и при това растат в условието на семеен живот без мъж и дори без други членове на семейството, има опасност да започнат да се изживяват като придатък на майката, като партеногенетични деца, т.е. създадени само от майката. Така животът на детето се гради върху лъжа, а освен това то изпитва страх и несигурност пред евентуалната смърт на майката, без която неговото съществуване не е осигурено законно. Самотната майка трябва винаги да знае, кой ще се грижи за детето, ако с нея се случи нещо и да му го каже. Екзистенциалната несигурност на децата без семейства и по майчина, и по бащина линия не е достатъчно позната. Виждала съм такива деца. Обзети от страхове, пораждащи невротична дебилност още на пет годишна възраст, когато проблемът за евентуалната смърт на родителите не може да се заобиколи. Тези деца не бяха получили никакъв отговор на немия си въпрос, който не са смеели да зададат на майките си, единствените, които са се грижели за тях. Разбира се майките са предвиждали такава възможност, но не са споменавали никога нищо на децата, които изпадат в невротична регресия поради обхваналите ги страхове. Но да се върнем на проблема с името. В днешния конкретен случай на самотна майка в женско обкръжение, на детето трябва да се каже истината за неговото зачатие, но без да се засяга личността на родителя, независимо какви са били обстоятелствата на сексуалната връзка. И ако е възможно без патос, без чувство на вина или саможертва от страна на майката. Каквито и трудности да е изпитвала или изпитва още, тя все пак е изживяла радостта да роди дете и да го обича и дължи тази радост на мъжа, който я е направил майка. Може да се обясни на детето: „ Ти също имаш роден баща, но не го познаваш, защото не се омъжих за него.” А, ако майката живее с мъж, който не е роден баща на детето, непременно трябва да му се каже това достатъчно рано. Не по-късно от възрастта за тръгване на детска градина, дори ако детето не задава въпроси.
Мисля, че дадохме достатъчно обяснения по повод на бащата и фамилията. Освен това обръщам се към вас като към специалист. Как реагират най-общо децата при липсата на баща?
Франсоаз Долто
Искате да кажете децата на самотни майки. Не може да се отговори най-общо. Всичко зависи от начина, по който майката разказва на детето за родителя му. От това как го е обичала и как се отнася сега към мъжете около нея, в нейния емоционален живот, както и на емоционалните отношения на детето с тях. В случая на тази жена, която сама е отказала да се омъжи за родителя на детето си, тя трябва да му покаже с помощта на снимки този мъж от времето, когато са се сращали, че за нея той съществува, а с нейни детски снимки, че тя е имала баща, дядо и т.н. И ако синът един ден каже за някой мъж: „Бих искал той да ми е баща”, тя да му отговори: „Е, виждаш ли, вече носиш в сърцето си образец на баща!”. Ако детето е момче, може да добави: „ Само от теб зависи да станеш като него.” Но ако той е бял, а посочи някой негър, тя трябва да му каже: „ Не, ти няма да станеш никога черен, защото родният ти баща е бял.” Ако е доста израснал, а покаже някой дребничък господин, нека майката му каже: „Не, ти навярно ще бъдеш доста висок като родния си баща, а и вече си висок за възрастта си.” Така с помощта на физически сравнения тя ще може да предложи модели, без да отрича съществуването на родителя. Такива модели могат да бъдат спортистите, телевизионните звезди и т.н. Те са много интересни за детето. Майката трябва също да му обясни, че той е особен случай. Тя не живее с някого, когото той да нарича татко, но той може да избере кой мъж да му дава съвети и да отговаря на въпроси, на които тя не може да отговори. Самотната майка трябва да си дава сметка, че има много неща, които тя не може да обясни на сина си. По-добре е да му каже: „ Аз съм жена, никога не съм била малко момче, не знам как да ти отговоря ”. Впрочем и в най-класическите семейства, майките на момчетата трябва да отговарят така, защото синовете прекалено често свикват да се обръщат към майката, уви със съучастничеството или безразличието на бащата. Не бива майката да замества бащата! Не, че не бива, тя не може. И на момчетата, и на момичетата им е необходим заместник на бащата от мъжки пол, истински настойник. Самотната майка не е жена, в най-добрия случай тя е неутрална. Може да е отговорна юридически, отговорна за нравственото възпитание, но не може да отговори на всички нужди, особено на емоционалността и чувствителността на момчето. Ако го прави, навлиза твърде много в неговата чувствителност. По-добре да му каже: „Не, това са момчешки работи”, и да го посъветва да попита някой неин приятел или някой чичо, който е женен. Или, ако момчето попита омъжена роднина, тя да го препрати при съпруга си, без да му отказва директно да му отговори: “Той ще може да ти отговори по-добре от мен, аз съм жена като майка ти, нямам опита на мъж, който е бил момче и юноша като теб и е имал същите проблеми като всички от вашия пол.” И момиче, което не е виждало майка си да живее с мъж, не може да й се довери и да споделя преживяванията си с момчетата. Тя чувства, че майка й е фрустрирана, а ако все пак споделя, значи е още малко момиче, зависимо от майка си, която смята по-скоро за голяма сестра-сираче.
Значи е много трудно да се възпитава детето без баща?
Франсоаз Долто
Да, наистина. Но някои се справят с трудностите. Онези, които казват истината и продължават да живеят както могат своя емоционален сексуален живот на жени, които работят и водят социален живот на пълноправни гражданки, без да се затварят в самотата си. Като подтикват децата към общуване с връстниците им, без да крият трудностите, но и без да ги оплитат в тревожна и обсебваща любов.
Тази програма не е никак лесна за една самотна жена.
Франсоаз Долто
Може би. Но знаете ли, макар психосексуалното и емоционално развитие на детето, отгледано без баща, от самотна майка да е трудно, то в много случаи не е по-трудно от развитието на единствено или последно дете на овдовяла рано майка, на която не искат или не могат да помогнат нито семейството на майката, нито семейството на бащата. За детето, което не познава или познава едва-едва баща си е също толкова вредно майката да идеализира покойния баща, колкото и ако не знаеше нищо за родителя си, за действителните отношения между майка си и баща си. Т.е за това, което дава достатъчен смисъл на съществуването му. Идеализирането на бащата от майката-вечна вдовица е смазващо за сина. Защото в периода на Едиповия комплекс той ще трябва да се изживява като социален и сексуален мъртвец, за да съперничи с него. Има и вдовици, които предизвикват със своята неутешимост неврози у децата. Също като онези изоставени жени с дете, които намразват всички мъже, а значи и живота със себе си. Тук отново се сблъскваме с проблема с речта. Майката най-напред съществува биологически чрез бременността и предизвиканото от нея чувство за отговорност. После тя съществува чрез думите и действията си при възпитанието на детето. Покойният баща съществува символично в речта на майката и на онези, които са го познавали, обичали и могат да го опишат на детето такъв, какъвто е бил. Ако майката не пази в тайна истината за мъжа, който я е направил майка, детето може да се запознае с хора, които са познавали и ценили баща му и могат да му разкажат за него. Всеки път, когато това е възможно, майката трябва да потиска болката си, да позволява срещата с човек, който няма причини да страда като нея. Пак повтарям за самотната майка възпитанието на детето започва от споделянето на истината за зачатието му, там са корените за смисъла на живота му. После още от най-крехка възраст да му предлага като основа за сравнение онези възрастни, с които тя изгражда своя начин на живот. Като го подтиква да избира образците си според естествените си предпочитания. Важно е да намира примери и извън семейния кръг, който е още по-тесен поради липсата на бащата. Впрочем положението е същото и ако майката е заминала или умряла и бащата възпитава сам децата си.
Да продължим темата за така широко обсъждания Едипов комплекс. Въпросът засяга всички, които имат деца. Какво ще стане? Синът ми, дъщеря ми ще развият ли Едипов комплекс? Искам да започнем с две писма. Майката се е разделила със съпруга си преди шест години и има момченце на шест години, родено един месец след раздялата. Тя пише:

„Чувала съм да се говори за Едиповия комплекс и че, за да го преодолее, детето има нужда от присъствието на бащата. Но синът ме никога не е виждал баща си. Как тогава да помогна на детето си да разреши своя проблем?”

Ще добавя евентуален, защото не е сигурно дали това дете има някакъв проблем. Тя не споменава въобще как се държи момчето, дали ревнува или обсебва майката, дали тя се среща с други хора. Тя уточнява именно, че живее при родителите си, на 28 години е и въобще не излиза, няма любовник.
Франсоаз Долто
Изглежда, че тази млада жена, която живее при родителите си, както се казва е спряла развитието си в момента на раждането на детето. Тя се е посветила на възпитанието му при собствените си родители. Това означава, че има мъж – дядото и детето може да се идентифицира като момче и да се развива с него щом той е там. Възможно е детето да има твърде изразено чувство за собственост към майка си или пък да я смята за нещо като по-голяма сестра, защото живеят при нейните родители. Не мога да кажа нищо повече, а и тя не казва дали синът й има проблеми. Все пак то навярно носи името на баща си, защото според писмото майката е била омъжена. Т.е детето знае, че има баща и дядото просто го замества донякъде. За това момче положението е сложно, но то все пак има идентификация на момче. Що се отнася до нея, тя сигурно има идентификация на момиче, но не съм уверена, че има идентификация и свободата на жена. Може би в деня, когато тази жена си позволи да живее собствен живот, детето й ще прояви ревност към мъжа, който ще има повече права над нея от баща й и от сина й. Във всеки случай детето има в лицето на дядо си звено за навлизане в Едиповия комплекс, т.е. за развитие на тази връзка, в която детето се идентифицира с възрастния като вижда в него завършен образ на самото себе си и модел, за да стане възрастен. Засега то навярно тъпче на място и остава донякъде в неведение що се отнася до сексуалността.
Как трябва да постъпят родителите, когато комплексът се появи?
Франсоаз Долто
Ами, според собствените си желания. Най-напред да знаят, че е нещо нормално. Да кажат на детето: „Когато пораснеш ще правиш, каквото ти се иска, но сега още не можеш да си имаш своя жена”, ако е момче и “... свой мъж”, ако е момиче. „ Искаш да си вече голям, да постъпваш като възрастните. Може би както на много малки момчета и малки момичета ти се иска да станеш съпруг на майка си / или съответно съпруга на баща си /. Не е възможно, животът е такъв”. Отново без колебание да се води диалог с детето. Разбира се, освен това да се каже на момчето, че когато баща му е бил малък е страдал от същите неща. И, че когато майката и била малка е страдала от същите забрани като дъщеря си и т.н. След като Едиповият комплекс стана известен за обществеността хората си задават много въпроси за него, а той е същесвувал винаги, много преди да се заговори за него. И особено онези, които се страхуват от него, не си дават сметка, че той не се проявява така, както очакват. Например в семейство с три деца, двете големи са момчета. Става така, че майката излиза с бащата две или три вечери наред. Момчетата й казват: „Защо все излиза с него, а никога с нас?” „Нас” това е отборът на момчетата. Майката отговаря малко объркано: „ Той ми е съпруг, имам право да излизам с него”. А едно от децата казва: „И ние искаме да сме ти съпрузи”. Майката не знае какво да отговори, а другото момче отвръща на първото: „Нали разбираш, че той е съпруг да правят деца, а ние ще сме съпрузи просто така”. Майката заключава: „Той има право, вярно е”. И това е всичко. Те отстъпват малко тъжни, че мама си има съпруг.

Друг начин, по който се проявява комплексът. Момчето, което обича баща си иска да се идентифицира с него, иска той да е винаги прав и в същото време обича и майка си, иска му се тя да е по-интимна с него. „Знаеш ли, той /бащата/ няма да се прибере тази вечер, ако не се върне или закъснее мога ли да седна на мястото му докато чакаме? Глупаво е да остава мястото празно.” Разбира се при такива въпроси майката трябва да запази присъствие на духа. Те са сериозно изпитание. Тя трябва да отговори : „Това място не е никога празно. Независимо дали той е тук или не, това е мястото на баща ти. Той е тук винаги, дори когато отсъства, аз мисля за него.” Много е лошо, ако под предлог, че бащата отсъства, майката остави сина да заеме мястото му. Тогава той си дава въображаемото право да бъде неин съпруг. Още по-лошо е, ако същото става в леглото, просто защото майката иска да се стопли: „Защо не, щом мъжът ми го няма, нека дойде синът ми” - ще бъде много лошо за децата. Ето виждате как във всекидневния живот се проявява Едиповият комплекс. Нека майката внимава, не бива да допуска отстъпление, никога да не позволяват на сина или дъщерята да си присвояват пълномощия на съпруга по отношение на нея. На бащата по отношение на по-малките, защото тези малки пълномощия се превръщат във въображаемия живот на децата в право, дадено от майката, с нейното мълчаливо съгласие да заменят бащата. А това им внушава чувство на вина и пречи на развитието им. При момичетата е същото. Спомням си едно момиченце на три години в период на пламенна любов към бащата. Сутринта той тръгва на работа и казва весело „Довиждане!”, а тя го изпраща до вратата. После изтичва обратно и се притиска в майката: “О, мразя татко!” “Така ли – казва майката – защо го мразиш?” След минута мълчание, сгушено в майката, то казва с отчаяние: “Защото е прекалено мил.”
Един наглед различен вид въпроси „ Как да накараш едно пет годишно момченце, изпълнено с жизненост и жажда за знания да разбере, че все пак понякога трябва да дава думата и на възрастните, че трябва да млъква от време на време поне за няколко минути на ден. Детето е много интелигентно, много чувствително, но страхотно бъбриво. “Аз все пак смятам, че имам право дори и в негово присъствие да поговоря малко със съпруга си, да послушам радио без да ме прекъсват постоянно.” Вие как мислите?
Франсоаз Долто
Детето се опитва да утвърди обсебващата и ревностна любов към майка си. То несъмнено е или единствено дете, или с много голяма разлика със следващото.
Има братче, което е съвсем малко на 10 месеца.
Франсоаз Долто
Точно така. Първият е бил дълго време единствен син. Той още няма равностоен събеседник в лицето на братчето си и иска да се идентифицира с възрастните, с баща си. Момчето е завладяно изцяло от едиповия комплекс. Иска да запази майката за себе си. Да й попречи да разговаря със съпруга си. Но не бива тя да го отблъсква, трябва бащата да каже: „ Сега мълчи, защото искам да поговоря с майка ти. Ако не ти се слуша, излез.” Ако бащата наистина иска да разговаря с майката, а малкият бърборко му пречи, трябва след това да му даде много любезно и спокойно например дъвка или бонбон. Детето ще го изяде, а бащата може да каже: „Видя ли, не бива да се чувстваш изоставен само защото ние двамата разговаряме. Трябва да свикваш.” Тези неща трябва да се приемат с хумор. Очевидно детето защитава позицията си на първо дете. Може би бащата не се занимава с него достатъчно, когато има свободно време, не го подтиква достатъчно да стане голям. Естествено не е никак приятно да имаш малко братче, което привлича все повече вниманието, а още не може да говори, а и бащата съперник, триумфиращ по всички линии: „Тя е моя, искам я за мен!”. Обхванатото от Едиповия комплекс дете страда. То се нуждае от целомъдрената любов на родителите си и от откровено обяснение за забраненото влечение между създателя и потомци, между лица от едно семейство. Родителите не трябва нито да му се подиграват, нито да го осъждат. Би трябвало също да се въздържат от отблъскващи изяви на любов, от двусмислени интимности под прикритието на несдържани ласки, от уж шеговити телесни престрелки, които внушават на детето някаква възможност кръвосмесителното му влечение да се осъществи. Всичко това може само да забави психосексуалното му развитие. Ако забраната за кръвосмешение не е ясно показана и приета най-късно между седем и девет години, Едиповите конфликти се събуждат през пубертета. Утежняват проблемите на юношеството както за детето, така и за родителите. А дори и за по-малките, тъй като тогава по-големите се превръщат в техните очи в провокатори на затруднение в семейството и на конфликти между родителите. Много семейства страдат, защото родителите са се оставили да влязат в капана на Едиповия комплекс на първите им деца. Всеки от родителите си е запазил любимец без да му позволи да си намери между седем и девет годишна възраст различни приятели извън семейството. Без да го предпази навреме от подсъзнателно любовно хомо- или хетеросексуално приятелство с един от родителите, с брат или сестра. Така през пубертета на първите деца всичко се изражда в насилие или депресии, даже в юношеска престъпност или разпадане на родителската двойка. Тогава няма прави и виновни. Такива са последиците, когато клопките на кръвосмесителното влечение не са обезвредени навреме. Ако се е стигнало дотам, трябва да се прибегне без отлагане до помощта на психоаналитична психотерапия, която за щастие е много ефикасна.
Интересно е да се спрем и на темата за отсъстващите бащи. Например, когато те просто често пътуват. Смята се, че при поява на детето, то установява по-тясна връзка най-напред с майката, че детето се идентифицира повече с майката, отколкото с бащата. Ако бащата отсъства няколко дни или седмица, често при завръщането му детето не го приема или го избягва.
Франсоаз Долто
... и бащата се чувства засегнат. Да, преди всичко трябва да се има предвид, че за детето времето не е същото, както за възрастните. За детето 2-3 дни са 2-3 седмици. Два дни са много дълго време. Нека, когато бащата заминава, да предупреди детето и непременно да му каже: „Ще мисля за теб”. Трябва също майката да споменава за заминалия баща. Той да продължи да същесвува в думите на майката. И бащите не бива да се изненадват, ако при завръщането им детето им се цупи или изглежда безразлично. Да не показват никакво огорчение, да се държат естествено: „Здравейте! Здравей момчето ми, здравей жено”. Съвсем скоро детето ще дойде, ще се завърти около баща си. Също така не трябва да се сграбчва детето и да се целува. Родителите не го знаят, но преди тригодишна възраст детето не приема тези целувки като нещо хубаво, в смисъл, че то не знае докъде ще се стигне. Още повече, че то обича много силно, а обичта при малките се проявява чрез слагане в устата на онова, което обичат. Поглъщането като признак на любов е твърде близо до канибализма, върху който с отбиването се установява табу. Родителите си мислят, че като целуват детето му показват любовта си и че то им показва своята любов, целувайки ги. Това не е вярно или по-скоро е наложен ритуал, който детето приема, без той да му доказва нищо. Детето доказва любовта си като носи своите играчки на баща си, като се катери на коленете му, като му дава куклата си. Нека в този момент бащата или майката, които са отсъствали, да му заговорят и за него самото: „Колко съм доволен, че отново съм с теб”, и за предмета, който то е донесло: „О, колко е хубаво това, което ми носиш. Това, което ми носиш, е много хубаво”. Всичко ще бъде наред, защото предметът, който му е интересен, е интересен и на татко.
По повод на временните раздели има много писма от родители, които пътуват по необходимост – шофьори, търговски пътници, журналисти от радиото и телевизията. Всички се питат дали за децата не е голяма драма да бъдат постоянно разделени от бащите си. Някои даже смятат да си сменят професията. Как преживява детето такава раздяла?
Франсоаз Долто
Всичко зависи от начина, по който му се говори за нея. Ако бащата му обясни с какво се занимава, когато не е тук, ако разкаже на детето, даже ако то не дава вид, че разбира, че кара камион, че прави предавания за телевизията, че е търговски пътник или за всяка друга професионална дейност с прости думи, живо, това ще остане в главата на детето. Освен това, когато бащата отсъства, майката също трябва да напомня на децата за баща им, който работи, който мисли за тях и скоро ще се върне. Ако са достатъчно големи, тя може да им покаже календара: „Ето, на този ден той ще се върне. Какво ще направиш за татко? Ще му нарисуваш ли рисунка, той ще е много доволен.” Трябва да се говори за бащата, когато той отсъства. След третото или четвъртото отсъствие съзнателното дете, а детето е съзнателно след 12, 14 или 18 месеца, вече ще знае много добре, че бащата ще се върне, но докато го няма всички мислят за него, защото говорят за него. Другото много важно нещо – не трябва да се внушава на детето, особено ако е станало малко палаво, трудно, непослушно, избухливо (случва се между 18. и 22. месец), че при завръщането си бащата ще раздава наказания. Майката не трябва в никакъв случай да казва: „Ще кажа на баща ти!”. Ще бъде много неправилно, защото така детето натрупва постепенно чувство за вина, което асоциира със завръщането на бащата и това неприятно чувство помрачава радостта от завръщането. Но не бива и да се пренебрегва бащата под предлог, че отсъства. Понякога по-големите деца молят майката да не казва на бащата за някоя постъпка, с която не се гордеят особено. Ако се отнася до незначителни бели или за характерови трудности, засягащи друго дете или майката, ще е добре тя да му отговори : „Разбира се, че няма. Знаеш, че не беше прав и едва ли би го сторил, ако баща ти беше тук. Няма да го отегчавам с такива детинщини.” Но, ако напротив става дума за сериозно произшествие, за което майката има нужда да се посъветва с бащата, тя не бива да лъже детето, но не бива и да го заплашва с бащата все едно той е някаква наказателна сила. Тя трябва да помогне на детето да смята бащата и за неин помощник с разумни съвети и за отговорен заедно с нея за мерките, които трябва да вземат, за да може детето да преодолее затрудненията си. Накратко, когато бащата отсъства, за всички деца независимо на каква възраст са, е най-важно да се поддържа у тях мисълта за неговото присъствие и за вярата в него.
Имам писмо от един баща, нещо много рядко за нашата поща, който поставя въпроса за двойка, която е разделена или да кажем в незаконно положение – конкубинат. Той ви пита дали този вид ситуации, изневяра или незаконно бащинство са невротизиращи за децата. Ще страда ли детето, попаднало в такова положение? Дали в крайна сметка всичко не зависи от това, как децата си представят по свой начин, на тяхното равнище на възпитание. Не може ли да се избегне нараняването на детето просто като му се обясни ситуацията?
Франсоаз Долто
Да се нарани? Да страда? Всяко човешко същество си има свои трудности. Мисля, че е важно родителите да възприемат с отговорност положението си, независимо дали е незаконно или не. Родителите да могат да кажат на детето, от кого произхожда и че животът му има смисъл за майката, която го е родила и бащата, който го е заченал. Децата понякога имат много татковци, но само един баща. Имат една майка, която ги е носила в утробата си и това трябва да им се каже, защото понякога имат и много маминки – от бавачката до бабата. Мама и татко за детето съвсем не означава родни майка и баща. Мисля, че децата от съвсем малки имат нужда да научат най-напред коя е тяхната майка и кой е техният баща, независимо дали този мъж, избраният от майката партньор, сегашният им татко е или не е техен баща.
Сега за незаконните “положения”.
Франсоаз Долто
Защо не, ако родителите са отговорни, те ще обяснят на детето смисъла и на своя живот, който за тях има някакво развитие, и на неговия. Макар че сега родителите му са разделени, всеки от тях го обича и двамата се чувстват отговорни за него, до момента, когато то ще бъде в състояние да отговаря за себе си. Детето има нужда да знае, че едното дете е брат по баща, а другото сестра по майка и т.н. Трябва да му се каже фамилното име, което носи по закона, уреждащ гражданското състояние на всички и не винаги съответстващ на родителските чувства или на зачеването. Трябва да го знаят от съвсем малки, в смисъл, че не бива да се крие никога нищо. Един ден ще се даде по-ясен отговор, тъй като детето ще зададе въпросът директно, било от самосебе си, било, че е чуло някакъв разговор. Важното е родителите никога да не са искали да крият истината. „...Защото еди кой си каза, че той не ми е татко, защо той ми е татко”. Майката или бащата, които са чули този въпрос, трябва веднага да кажат истината. Щом родителите са наясно с положението, не трябва да се правят, че не са чули. Ако детето зададе въпроса, трябва да му се отговори така, както е, заради доверието в себе си и в родителите. Дали ще разбере или не, е съвсем друго нещо. Някой ден то ще зададе въпроса по-целенасочено: „Еди кой си ми каза, че ти не си омъжена за татко” или „ ..., че ти не си женен за мама”. Отговор: „ Съвсем вярно е, чаках да станеш достатъчно голям, за да разбереш. Аз съм твой роден баща, но ти носиш моминското име на майка ти” или „ Аз не съм ти роден баща, но те смятам за мое дете, живея с майка ти, защото се обичаме, а тя се е разделила с баща ти” или „ Ти си заченат от един мъж, когото тя е обичала, но не са се оженили” и т.н. Простата истина такава, каквато е.
В писмото на този баща има лично свидетелство :

„ С жена ми сме разделени, но измислихме една система, която позволява горе долу двете ни деца, на седем и на три и половина години, да живеят еднакво с двамата родители, да прекарват по променлив график един и същ брой дни при единия и при другия. А към това трябва да се прибавят и двата престоя по осем дни в годината, които прекарваме заедно при бабите и при дядовците. Всички, включително и психолози ми казват, че системата е лоша, че за децата трябва да се грижи единият от родителите, от членовете на бившата двойка, а с другия да се виждат от време на време. ” И той добавя : „ Мисля, че въпреки всичко, тези хора са просто луди, че те не знаят какво означава един мъж или една жена да обичат децата си.” После минава към резултатите в писмото : „ След три години децата ни не изглеждат по-ненормални от другите в училище, те се представят по-скоро добре. Отношенията с тях се подобриха много, освободиха се от всякаква агресивност, докато преди имаше такава. Забелязвам също, че заекването на сина ми от тогава изчезна.”

Много интересно свидетелство.
Учудва ли ви много?
Франсоаз Долто
Не, обикновено родителите не се разбират. Докато тези родители макар и разделени изглежда се разбират добре. Много рядко разделени родители успяват да прекарват осем дни заедно с децата си. В писмото не се казва дали децата са момчета или момиче и момче, нито дали всеки от родителите се е оженил отново. Проблемът става много по-сложен, ако единият партньор е сключил нов брак и има бебе, а другият от своя страна също има други деца. Няма готови решения. Истинското решение е родителите, които са отговорни за живота на детето, да продължават да се разбират, за да изживее, ако е възможно това дете хубави моменти между двамата, за да е наясно то със ситуацията. Да знае, че макар и разведени, и двамата му родители се чувстват отговорни за него. Този слушател е успял да постигне нещо, за което го поздравявам. Може да се сметне, че децата, които живеят ту при единия, ту при другия родител накрая не могат да разберат къде е у дома. Това седем годишно момче, например, е още ту при баща си, ту при майка си за сега, но то няма много домашни. Вярно е, че детето учи по-добре, по-добре си пише домашните, ако има свое ъгълче на едно място и вижда баща си, когато поиска и вижда майката колкото се може по-често. Но, ако всичко може да се уреди и по този начин – защо не? Всъщност важно е детето да чувства, че родителите му са съгласни то да живее добре с ритъма на собствения си живот като се има предвид възрастта му, училището, приятелите. Да няма нищо скрито. Неща, които могат да се кажат на единия, но не бива да се казват на другия родител. За съжаление това се среща много рядко, заради самолюбието и съперничеството на разделените родители, всеки от които държи на времето, което „ притежава” децата, а също и заради различния начин на живот на разведените майка и баща.