Франсоаз Долто
Надарени деца и деца с увреждания
Здравейте! Ще чуете отговорите, които дава изтъкнатата френска психоаналитичка Франсоаз Долто, на писма, касаещи ситуацията, в която се намират децата с недъзи и тези с особени дарби, както разбира се и техните родители.
Започваме с темата за синдрома на Даун. Майката на единадесетгодишен монголоид я моли да поговори за децата с недъзи като пише:
„Ние водим много тежка битка, за да бъдат тези деца приети от всички и от обществото.”
Франсоаз Долто отговаря:
- Въпросът е твърде широк, защото нещата са съвсем различни в зависимост от това дали става дума за деца с психическа и социална инвалидност, но без явни физически недостатъци или за деца с видима физическа инвалидност като монголоидност например. Не може да се сравнява монголоидното дете със съвсем здраво физически дете с друг недъг.
А сега за монголоидните деца. Всички те имат една особеност – не са агресивни, но притежават богатство на сърцето и чувствителност във връзката с ближния, родителя и други деца, които са много фини. Те страдат повече от другите, ако не са обичани, защото не могат като останалите деца да намерят компенсация извън семейството, например в детската градина, още от тригодишна възраст да срещнат приятели, към които да изпитват привързаност. Монголоидните деца са много по-чувствителни към родителите си и им е необходимо много повече време, за да си създадат приятелства. Родителите, братята и сестрите, бабите и дядовците си остават доминиращите полюси на тяхната чувствителност и е жалко, че след като мине първият шок, изпитанието, каквото е раждането на дете със синдрома на Даун, родителите не винаги успяват да открият съкровището в сърцето на тези деца. Те имат оформена чувствителност и огромна толерантност, дори всеопрощение към избухването на родтелите, ако те им обяснят: „Моля те да ме извиниш, бях груб, бях нетърпелив. Разбирам, че правиш всичко възможно, че не можеш да постигнеш същите резултати като братята ти, заради този недостатък, който имаш по рождение, но те обичам много и не искам да ти е мъчно.” При монголоидното дете, нараняването, което може би му е причинено, трябва да се лекува много бързо с нежност, защото е болезнено. То започва да се съмнява в съществата, които са му най – скъпи.
Толкова за монголоидните деца. Сега за другите деца с недъзи. Те винаги са интелигентни в нещо. Затворените в себе си деца притежават необикновена интелигентност, чувствителност, слухова, тактилна, визуална, естетическа или вкусова, която може да се нарече директна, пряка. Родителите трябва да открият у децата, които са психо-социални инвалиди, но нямат физическа инвалидност кое от техните сетива и най – силно. Като им помогнат да използват най-чувствителния си сетивен орган, те ще поощрят общуването, взаимното разбиране, ще дават на детето възможност да споделя разликите, които открива. Например, ако това е обонянието – да му се поднасят различни аромати и миризми. Ако е вкусът – ястия с различен вкус, като всичко се назовава с думи и се показва много голяма търпимост. Например, когато детето има чувствителен вкус - да се уважава избора му, ако смесва храните. Ако има изострено зрение и се захласва пред определени картини, цветове, пейзажи, родителите могат да създадат съучастие между себе си и него: „ Как го гледаш, виждам, че това те интересува.” Да му покажат, че и за тях е интересно това, което той съзерцава. Така ще открият интелигентността на детето си. Някои деца с психо-социални недъзи са непоносими, защото не се задържат на едно място, скачат, катерят се, непрекъснато правят гримаси. Казва се, че са нестабилни, точно защото не е установено какво ги интересува. Често тези деца са много подвижни, т.е. имат двигателна интелигентност, интелигентност на тялото. Родителите им се карат, спират ги, затварят ги, наказват ги, а ако бащата измисли игри за развитие на сръчността, уреди за катерене, ако играят игри за развитие на равновесието, ще бъдат много щастливи, че ги поощряват и че се възхищават от смелостта им. А и защо някои деца, които са затруднени от гледна точка на училището и развитието на речта да не се занимават с танци, което разбира се не пречи да им се говори. Единственото, което не бива да се прави, е да се подхожда към децата с обща мярка, както постъпват за съжаление много родители. Знаете ли, че Айнщайн е бил смятан до девет годишна възраст за умствен дебил.
- Не, знаех само, че е имал катастрофални резултати в училище и преподавателите са се съмнявали за бъдещето му.
- Бил е дебилен в учението и в умственото си развитие. Не схващал какво го питат, бил разсеян и несръчен. Родителите му казали: „Какво от това – има добър характер” и смятали, че винаги може да му се намери работа, например да разнася топове плат при техния приятел търговец. Обичали го много и изведнъж след девет годишна възраст у него разцъфтяла едновременно съзерцателната и математическа интелигентност, за която никой не подозирал. След това чак до двадесет години не успявал в учението заради или въпреки тази интелигентност. Много от определените като инвалиди деца стават музиканти, художници и т.н. Интелигентността винаги съществува дори при децата с недъзи. Да ги обичаме такива каквито са, да им помагаме да запазят увереността в себе си, да бъдат щастливи, весели и общителни, да поощряваме интересите им ден след ден. Така могат да се развият до върха на възможностите си.
- Родителите са загрижени за единствената си дъщеря на девет години и половина – това е следващото писмо. Тя била кривогледа по рождение, оперирали я, но загубила зрението с едното си око. Когато била на пет години, директорката на детската градина я обявила за бунтарка. Педиатъра, с който се консултирали заявил, че има характерови особености. Докато вкъщи, особено към родителите си, била очарователна. „ Ако всички деца с характерови особености са толкова сговорчиви като моята дъщеря, няма да е никак трудно да се превъзпитат” – пише майката. Родителите били посъветвани да я заведат на психотерапия, както съветвате често и вие. След деветдесет сеанса родителите решили сами да ги прекъснат, защото според майката тя се шокирала от състоянието на другите деца в чакалнята. После я водили на логопедични сеанси, защото развитието на речта й изоставало. Тъй като частното училище, в което учела било затворено, я преместили в друго, където напредвала в ученето, но доста бавно. Драмата е настъпила при задължителния медицински преглед в началото на новата учебна година, когато лекарят казал, че трябва да я преместят в помощно училище или както във Франция го наричат Медико-педагогически институт за деца със забавено развитие. Да, трябва да уточня, че прегледът се е провел в присъствието на директорката, която подробно обяснила случая на лекаря, показала му медицинското досие, където фигурирали сеансите по психотерапия и изтъкнала, че не желае в своето училище ученици, чието място е по-скоро в помощно училище. Родителите са скандализирани от поведението на лекаря и на директорката. Учителките на детето от тази и от миналата година дошли на прегледа, за да протестират, че напротив тя напредва, макар и бавно, но постоянно, че издържа на темпото и такова решение е съвсем несправедливо. Майката добавя, че е чула директорката да казва и на други родители, че децата им са дебилни. „ С какво право си позволява да говори така? Предполагам, че тази дама иска да създаде на заведението си реноме на училище, в което всички ученици имат отличен успех”.
Мнението на Франсоаз Долто:
Децата трябва да се смесват в едно учебно заведение, независимо какви са възможностите им за развитие, независимо дали напредват по-бавно или по-бързо те имат нужда да бъдат заедно, както впрочем и в живота, хората с различно развитие се срещат в общи дейности.
Някои родители се опасяват как децата им ще понесат да гледат други деца с тежки заболявания.
Но Франсоаз Долто съветва:
- Детето винаги може да го понесе, както и ние понасяме гледката от болни хора, когато отиваме при лекаря заради някоя хрема. Самите родители са се впечатлили от гледката на деца, които са по-болни от тяхното в Центъра за психотерапевтично лечение. Навярно тази жена е изпитала притеснение от присъствието на деца с недъзи в чакалнята и не е помогнала на дъщеря си да разбере, че тези деца са по-изостанали от нея, че за тях се грижи и ги лекува, всяко по различен начин, същият човек, който я лекува и нея. Важно е родителите да знаят, че децата не страдат от гледката на други болни деца. Интересно им е, обичат да разговарят помежду си и с родителите си за това.
- Родителите на осемгодишното момиче, което е с увредено зрение и частично парализирано, и на шестгодишна дъщеря, за която няма да говорим, тъй като е съвсем здрава, ви пишат за липсата на толерантност към децата-инвалиди или както мнозина предпочитат да ги наричат към децата, които не са като другите в обществото и по-конкретно в образователната система. Те са се изправили пред следния проблем: или да изпратят сина си в специализирано заведение, но на повече от 200 км от техния град или, както те са постъпили, да го оставят при семейството и да го запишат в нормално училище. Но момчето пропуснало много време. Проблемът, за който искам да говорим, е равнището на възприемане, на отношение към децата, които не са като другите. За правото им да бъдат различни. Образователната система е планова. Децата, които независимо дали недъгът им е физически, психически или друг, не отговарят на критериите за нормалност, се включват в нея много трудно. Те пречат и биват отхвърляни.
Франсоаз Долто:
- Това е преди всичко проблем на градовете, на село е обратното - приемат ги много добре. Този проблем се дължи на демографския растеж и на стремежа за уеднаквяване на децата. Но всяко дете се развива различно. Тогава какво да смятаме за нормално – малкото средно ядро на всеки клас? Всички деца ли трябва да са такива? Не е вярно. Тези родители са напълно прави. Има и много остри писма за начина, по който околните на улицата, на преглед в болницата реагират при контакт с деца-инвалиди. Това е ужасно, но трябва да разберем на какво се дължи. За възрастните е свързано с притеснение. Сблъскват се с дете, към което не знаят как да се отнесат, тъй като не очакват отговор в същия стил, объркват се, чувстват се глупаво и това ги притеснява. В някои случаи, родителите на децата с недъзи трябва да го знаят, се срещат с хора, които са имали нещастието да загубят здраво дете и носят в сърцата си голямо страдание. При вида на дете-инвалид те мислят за своето: „ Да беше останало живо, макар и инвалид” или „Моето беше здраво и хубаво, но умря, а това си живее, защо?”. Идват им такива мисли, дори и да си го забраняват. Трябва също да знаем, че ако другите деца отблъскват дете, което е различно от тях и има някакъв недъг, то е защото в любовта на малките се съдържа желание, стремеж за идентифициране. Те си забраняват да го обичат, защото то не е образец. Не е осъзнато чувство, а нещо като подсъзнателна предпазливост. Някакво спонтанно сблъскване. Възпитанието може да промени това.
- Във всички тези случаи и възрастните, както и децата, предпочитат да избягват децата с недъзи, така ли?
- Уви, да. Възрастните се държат като деца или казват нещо неприятно. Несъмнено това се дължи на запазеното в подсъзнанието -древни магически вярвания или садизъм: “смърт за слабите!”.
Разполагаме и със свидетелство на майката на петгодишно момиченце с леки зрителни и двигтаелни увреждания. Завела дъщеря си на преглед в болницата и понеже тя, напълно разбираемо за петгодишна възраст, вдигала шум в чакалнята, й обяснила, за да пази тишина, че са в болница и тук има болни, които не трябва да се безпокоят и т.н. Тогава една, както се казва, изискана дама на известна възраст, която също чакала, възкликнала с изключително презрителен тон към съпруга си, но така, че да я чуят всички: „Какво й обяснява тя? Няма смисъл, това дете не е нормално!” Майката, разбира се, била поразена. Тогава се чуло гласчето на момиченцето: „Защо говори така тази госпожа? Какво иска да каже?” Това ме кара да ви задам един друг въпрос, който се среща много често – трябва ли да се говори на децата за техния недъг?
Франсоаз Долто съветва:
- Да и то отрано. Родителите трябва да кажат на детето веднага щом забележат, че се развива различно от другите деца и има някакъв недъг. Например, ако се дължи на болест или на някакъв инцидент, да кажат така: „Когато беше малка, всичко вървеше добре, но после се случи така...” и се прави сравнение, което децата могат да възприемат като това за дървото, ударено от светкавица по време на буря. Останали са му само два-три зелени клона, а другите наоколо имат много клони. Но то расте. Животът продължава. Лека по лека ще се оправи, може би не напълно, но отчасти и все пак то си е истинско живо дърво. Могат да се използват такива образи и да се казва винаги на детето точно какво му е. И после да се пита: „А ти какво мислиш? Как смяташ, че ще се развиваш?” Да се подтиква детето да преценява състоянието си в сравнение с другите.
Ето това е основният съвет на Франсоаз Долто: Много малко от родителите на деца-инвалиди помислят за това. Те се стремят да адаптират или реадаптират детето си, опитват се с любов да намалят страданията му, но то е, защото прехвърлят или проектират собствената си мъка върху детето, докато за него би било много интересно да го попитат: „ Какво мислиш за това, че не си като другите? Смяташ ли, че съучениците ти мислят за това?” Ако знае какви са затрудненията му и може да разговаря за тях, то ще постигне възможния напредък много по-бързо, отколкото родителите могат да си представят. Ще може да разговаря със съучениците си например така: „Татко ми обясни, че не съм като теб, защото ...”. Така ще си създаде приятели и ще приеме недъга си, иначе тези деца усещат, че никой не се допитва да мнението им, че не изискват от тях толкова, колкото то другите и това ги наранява. Виждам го у децата, които лекувам. Имала съм случаи с деца, от които бяха скрили тяхната инвалидност и те страдаха не заради самия недъг, както си мислеха родителите, а защото не им бяха казали. От друга страна родителите трябва да помагат на своите „нормални” деца да приемат онези, които страдат от някаква болест или недъг като им казват: „ Същото можеше да се случи и на теб. Той е дете, обича те и обича живота, помагай му!”. Трябва да има солидарност между децата. Затова съм разочарована, както вече казах, от сегрегацията. От изпращането на децата с недъзи в отделни училища, вместо да бъдат в специални секции в обикновените училища, което би научило децата на търпимост към всички недъзи, към всички различия. Всеки да може да запази вярата в себе си, като в същото време общува с всички други, колкото и различни да са. Взаимопомощ. Взаимопомощта и общуването между децата трябва да бъдат основните принципи в началното училище и възрастните трябва да дадат пример с поведението си помежду си. В самото училище, на това място, което са избрали, за да се посветят на израстването на децата-граждани, независимо от техните длъжности, титли, роли, учители, административен или технически персонал. Но този проблем, общуването и взаимопомощта на всички възрастни в училище между най-много и най-малко облагодетелстваните по брой на часове, заплати, функции, изглежда неразрешим у нас. Не си обръщат внимание, в най-добрия случай се поздравяват любезно и това е всичко, а личното поведение на възрастния е много по-възпитателно за детето от думите му. И когато цялостната училищна организация води към все по–ранна сегрегация под предлога за специализирани грижи, тя придава легитимност на етническата дискриминация сред населението. Съвсем не допринася да се преодолеят почти расистките предразсъдъци на родителите на деца без проблем към другите.
- Този път един баща свидетелства за проблемите на деца с недъзи. Ето и следващото писмо: „ Имам двама сина, които сега са на 22 и на 24 години. Вторият се роди със заешка устна и разцепване на небцето. Жена ми беше много грижовна с него - когато беше кърмаче, го хранеше с лъжичка, защото той, разбира се, не можеше да суче. Оперираха го няколко пъти на шест, на десет и на осемнадесет месеца. На пет години не можеше да говори правилно. Ние го разбирахме, но не и онези, които не бяха свикнали да го слушат. Беше на логопедична рехабилитация в Париж, а после и при частна рехабилитаторка. На шест години в общинското училище имаше слаб по всички предмети и често го изправяха в ъгъла. Накрая намерихме частно училище с малък брой на учениците в един парижки район. Там се научи да чете и да пише. Стоя две години в това училище, после го сменихме, защото вече не му подхождаше, но продължи в малобройни класове, с най-много петнадесет ученика. И напредна много, но и аз, и майка му се занимавахме с него изключително много.” Всъщност този разказ е предназначен за родители на деца с недъзи.
- Да, да много е интересен – казва Франсоаз Долто.
- „Обичаме музиката и по-специално фолклора. На девет години го записахме на курсове по музика. Там се разгърна. Научи се да свири на акордеон и от около три години свири на забави с оркестъра, който организира. Съчинява им музика. Учи до четвърти клас. Не взе диплома, но може да се справя сам с пощата си, да си кореспондира с музиканти. За да посрещнем големите разходи за него, се наложи и жена ми да работи. Вземахме си отпуските по различно време и заминавахме с децата поотделно, за да могат да прекарат по два месеца сред природата. Виждате какво ни се наложи да преживеем, но резултатът е на лице. Детето беше осъдено от училищата и от лекарите в болниците. Спасиха го разбирането и любовта, които намери в частните училища с малък брой на учениците. Не е ли възможно да се създадат такива училища във всеки район?”
Франсоаз Долто коментира:
- Много хубаво писмо. Наистина е желателно да има такива училища във всеки квартал за всички деца със затруднения. Сега съществуват предимно училища за отделни недъзи: за деца със слаб слух, за деца със слабо зрение и т.н. Но не и училища за деца-инвалиди въобще. Има и класове за усъвършенстване, където се събират деца на различна възраст, някои са отлични, зависи от подбора в училището. Малобройни класове, където всеки ще усвоява материала според възможностите си, способни възпитатели, каквито е имало това момче, които се отнасят към децата с голяма топлота и показват на родителите как и те да се занимават с децата си. Такива класове са необходими, но също е нужно семеен, социален живот, общи междучасия с всички, а не сегрегация на по-малко надарените, инвалидите и проблемните деца. На онези, които „пречат” на другите и биват отхвърляни от училищата – държавни или частни, които всъщност са отворени за останалите. В това писмо има един пасаж, който ми се струва много важен. Този, в който родителите разказват, как са открили, че детето им има музикална дарба. Ето какво трябва да се направи, ако детето не върви много добре в училище. Да се открие какво му е интересно. Може да са танците, ръчния труд, рисуването, конструирането, готвенето и т.н. И по възможност да му се създадат условия за сериозни занимания. Както са постъпили тези родители. Бъдещето на момчето е било в това и то се е подготвяло за него от деветгодишна възраст. Много по-добре е да се научиш да си изкарваш прехраната в област, която ти харесва, отколкото да завършиш добре образование като пожертваш цялото си време, особено, ако си с недъг, за да усвоиш професия, която може би няма да ти е интересна.
- За да завършим с децата-инвалиди, имаме писмо, което протестира срещу вашия отговор на един хилав младеж, който поради това, страдал от подигравките на съучениците си. “Направо подскочих, мислех, че ще го призовете на бунт, че ще му обясните правото му на зачитане и уважение към другите. Бунтът му може да накара приятелите му да размислят, че и те могат да се разболеят от такава болест и да се окажат в неговото положение. Но вие не го посъветвахте да се брани от тях, а да се отдръпне, да продължи да си пише разказите и в крайна сметка да развива чувствителността си, а не агресивност. Аз имам по-голям брат, който е глух и преживя много проблеми, когато беше на дванадесет години. Ходеше в нормално училище и непрекъснато се оплакваше вкъщи от закачките на съучениците си. Родителите ни му казаха: „Наложи им се, не се оставяй да те тормозят!”. И той успя.” Тя завършва: „ Инвалидът няма причина да се извинява, че е такъв, време е хората да го разберат!”
Франсоаз Долто:
- Струва ми се, че това са два съвсем различни случая. Онзи младеж имаше още детско тяло и женски глас. Затова всички му викаха „госпожице” и той страдаше от презрителното отношение на съучениците си. Мисля, че ако беше се разбунтувал с този глас, само щяха да му се подиграват още повече. За да се сражаваш, трябва все пак да разполагаш с оръжие. Навярно братът на нашата кореспондентка е бил здравеняк, способен да натупа другите. Да е глух все пак не значи да си хилав. Не става дума за същия недъг. Не знам, но ако онзи младеж, към който се обръщах тогава, прочете това, може да извлече поука и от него. Може би му е било необходемо да чуе нещо такова. Впрочем любопитно е, че моят отговор е предизвикал толкова размисли.
- Получихме и други писма, едно от тях е от майката на няколко деца, последното от които изглежда също е отхвърлено. И той се учел добре още от самото начало, но бил хилав, извънредно чувствителен, реагирал на подигравките на съучениците си с психосоматични прояви на страдание. В такива моменти ръцете и краката му подпухвали, не можел да държи химикалката. Чувствал се толкова нещастен, въпреки голямото доверие в себе си и в способностите си, че на петнадесет години казал на родителите си, че не може да понася повече да бъде изкупителна жертва за всички. Тогава бил с все още неоформен глас. Макар и късно, вече се е оформил и сега е като на всички младежи. Той ги умолявал да го пратят на пансион в английски колеж, за който бил научил, вероятно на срещи през ваканциите, че там се уважава много повече личността на всеки. Родителите не били много богати, а и учителите, които разчитали много на този блестящ ученик смятали, че е лудост да прекъсва образованието си във Франция. Тогава той приел от любов към родителите си и отговорност да продължи следващата учебна година, последната в тези трудни за него условия. Но родителите забелязали колко е потиснат и си казвал: „ Не знам дали ще ми стигне смелост да отида до край”. И все пак, въпреки огромната финансова жертва, го изпратили в Англия. Сполуката била пълна. Докато учел там, издържал съвсем сам френските зрелостни изпити. Този младеж се справил, намерил сам посоката на живота си още на петнадесет години и половина след зрял размисъл. Сега се радва на успех, който е малко встрани от французите, но е получил огромна придобивка. Успял е да расте и да се развива без да страда от постоянните подигравки и от ревността на другите, които са виждали, че успява, макар че се различава от тях. И майката завършва: „Бих отговорила като вас, нека този млад човек учи като частен ученик, да продължава да върви по избраният път на литературата. Защо не, щом усеща такова призвание?”.
А сега за т.нар. свръхнадарени деца. Получихме доста писма на тази тема. Най-напред свидетелството на една майка, която описва успехите на сина си. Сега той е на 22 години, но тя се връща малко назад. Тя пише, че той е проходил на седем месеца, което било прекрасно и необикновено. „На три месеца започна да пуска мехурчета с уста като всички бебета, но се чудеше, наблюдавше се, започваше отново, за да е сигурен, че той издава тези звуци. Прогледна много скоро след раждането и на десет дни не искаше да стои обърнат към стената, за да вижда какво става в стаята”. Не знам дали дефиницията за свръхнадарено дете е такава. Във всеки случай тази жена мисли така.
- Родителите трябва да могат да различават тези деца, за да не ги вземат за неадаптирани, за деца с характерови особености, защото понякога те могат да заприличат на такива, ако не се подходи правилно към тях. А може би и учителите знаят понякога, как да приспособят методите си на обучение към тези деца, различни от другите.
Имаме и друго писмо за единадесетгодишно момче, което чете по дванадесет книги месечно, което ми се струва доста съществено. Родителите се учудват от разликата във физическото и интелектуалното развитие при това момче, което от шест годишна възраст, когато е посътпило в първи клас, страда от главоболие без медицински причини. Той е изключително силен ученик. Но - пише майката - има ужасен почерк и това го огорчава много.
Франсоаз Долто:
Не е вярно. Тя ни е изпратила негово съчинение, не е ужасен. Просто е малко несръчен. Това е почерк на много нервно дете. Мисля, че понеже е надарен, има склонност към литературата и обича да работи на спокойствие. Ще му помогне много, ако се научи да пише на машина. Колкото е възможно по-рано. Това е нещо, което не е достатъчно известно на родителите. Толкова по-зле, ако учителите отказват да приемат домашни, написани на машина. Няма да са прави, защото за 11-12 годишно дете е прекрасно обучение да се научи да пише на машина - може да му послужи и по-късно. Да, в САЩ дори има училища, където е забранено да се представят домашни, написани на ръка. Трябва да са напечатани на машина. И това е много умно. Не става дума да се забрани писането на ръка, но да може да се представи домашното или написано на ръка, или напечатано на машина. Това е придобивка за цял живот.
От друга страна това момче трудно си създава приятели в училище. Намира съучениците си глупави, приема брат си в своята стая и в игрите си, но гони сестра си и я нарича мърла. Вечер се гали при майка си, но не и на баща си. Тя уточнява, че бащата е отсъствал често и че децата са страдали от това, но сега нещата вървят малко по-добре. Тези две писма поставят най-общо проблема за свръхнадарените деца.
Да, проблема за т.нар. свръхнадарени деца вече е разглеждан в други страни и в частност в Англия. Дори са създадени училища за свръхнадарени, които според мен и според много хора са катастрофални. Както всяка сегрегация на деца, различни от другите. Във Франция този въпрос започва да предизвиква сериозен интерес и се знае, че дарбите на детето могат да се открият към 5-6 годишна възраст с помощта на тестове. В частност с теста на „Уишис”, който не е насочен само към ученето. Голямата надареност в областта на ученето не е признак за свръхнадареност, ако не е придружена с изключителна склонност към някоя отделна дисциплина, с желание за развитие и творчество. Като се интерпретира тестът на „Уишис”, може да се твърди, че детето е по-надарено от другите при интелектуален коефициент над 140, т.е може да имаш много висок коефициент на интелигентност и да не си наистина надарен в много други области. Да, точно в случаите с много висок коефициент на интелигентност, но не по „Уишис”, а по други тестове, които са само за интелигентност, сръчност, любопитство, творчество и т.н. Дори е жалко, когато децата са само училищно свръхнадарени, защото това значи, че за тях да успяват в учението, да бъдат първи, се е превърнало в натрапчива идея. А не са любопитни към всичко в живота, нямат желание да се развиват в една избрана област. Затова е важно надареното в училище дете да има развлечения, да се среща с други хора, които да го обучават в някое изкуство или предмет, който обича – история, литература и т.н. Но да бъде в един клас с връстниците си, иначе ще остане самотно и ще страда много.
- Този единадесетгодишен младеж, за когото говорихме, който се гали на майка си и е надарен духовно и литературно, всъщност е дете в опасност. Той е много повече дете, на което са необходими грижи, отколкото дете, което може да се нарече свръхнадарено. Може да е бил свръхнадарен, изпреварил възрастта си, когато е бил малък, не знам. Рано развитото дете, прохожда на девет - девет месеца и половина. Интелигентността е най-напред двигателна интелигентност, после говорна. Т.е. детето показва ранно развитие в ходенето, в сръчността на тялото и ръцете и в речта. В такива случаи то е и много изтощително за родителите, защото смущава непрекъснато. Много родители затъпяват свръхнадарените си деца със забрани да действат и да говорят, защото те ги уморяват. Точно затова сега се опитваме да открием много рано надарените деца, за да им се осигурят общуване и занимание с това, което ги интересува, а и защото тези деца, които учат много лесно, не успяват да се заинтересуват от нищо в обикновените училища. Трябва да бъдат стимулирани с друго: музика, изкуство, творчески дейности. Във Франция съществува отскоро един клуб за творчески занимания, за „блестящи” младежи, който се нарича „Млади дарования в литературата, изкуството и науката”. Децата, които иначе учат заедно с връстниците си, могат да открият на такива места дейности, желани от самите тях, а не избрани от родителите им, а това е много важно, защото много родители подтикват децата си, а със свръхнадарените не трябва да се действа по този начин. Моята работа тук е насочена към това, децата да говорят отлично, да владеят тялото си от малки. По- късно може да бъдат, а може и да не бъдат свръхнадарени, но така поне няма да изпуснем свръхнадарените, няма да нарушим собствения им ритъм, ако не започнем да ги слагаме прекалено рано на гърнето, ако ги оставим да се изразяват, както с реч, така и двигателно и съзидателно. За нещастие има свръхнадарени деца, които изглеждат като изостанали деца, защото през цялото им ранно детство инициативите им са били възпирани, били са изоставени на самотните си мисли и игри. Понякога дори им е било внушено чувство за вина, заради желанието им за независимост, за действие, за знания, за това че не са „послушни”. Впрочем точно това се твърдеше в първото писмо. Да си свръхнадарен като съвсем малък не означава, че си свръхнадарен въобще или ще си останеш такъв като порастнеш. Трябва да се изучават децата и да им се помага, без да се вреди. Места, където да намират отговор на въпросите си, интереси, сведения и квалифицирани хора, владеещи техниките и познанията, които ги привличат. Ето какво е необходимо да се осигури като се зачитат и индивидуалните, и груповите инициативи на децата.
- Пак по повод на свръхнадарените деца, една майка ви пише за дъщеря си, която сега е два класа напред: „ Чух ви да се изказвате против изпреварващото развитие в училище и по-конкретно против прескачането на класове. Въпреки това, когато дъщеря ми беше на осем години, се чувствах с нея като кокошка, която е измътила пате или по-скоро гъска, която е измътила лебед, защото тя беше изключително развита за възрастта си.” За да резюмирам това писмо – детето наистина се е развивало много бързо. На шест месеца излиза сама от леглото си и допълзява до хола, за да бъде с всички. На девет месеца се качвала и слизала сама по стълбите, без да пада. Което е наистина изключително. Това дете изпитвало необикновена жажда за живот от всяка гледна точка. Да, веднага са я оценили като доста твърда, не много ласкава, издържлива на болки, буйна и агресивна. Дращела хората, които не й харесват, ако се приближели прекалено до нея. Получавали се такива сцени – някаква дама се навежда над детето: „Внимавайте, госпожо – предупреждава майката – тя е дива и може да ви одраска.” - „Не може да бъде, толкова е миличка... гъди, гъди...” и хоп малката ръка се стрелва и въпреки че ноктите са изрязани късо, оставя бразда по лицето на поразената и ядосана, естествено на майката, госпожа. После бързо развила необикновена дарба да имитира и феноменална памет. Когато на 30 месеца я завели на детска градина, възпитателката казала: „Не можем да я задържим при нас”. За тридесет месеца се научила да чете и да смята, започнала да поглъща книги. Например историята с речника. Да, която дори обезпокоила майката. Ами да, майката пише: „ Започна да учи речника наизуст. И нея, и нас ни спаси ваканцията.” После решила да плете, но майката смятала, че е още малка. Тя упорствала разгневена, че не се получава и все пак се научила, също много бързо. Това е дете, с което не се излиза на глава, както се казва. Същото е и с извънучилищните дейности – ездата, гимнастиката. Язди много добре. Или да вземем музиката. Пожелала да учи солфеж. Казали й, че е много сложно. В края на първия триместър станала четвърта на конкурс по пиано. По-нататък майката разказва за отношението на дядото и бащата към момичето. Отначало не се интересували от него, запазвали известна дистанция с това момиченце, което не приличало на обикновените деца. Интересува ли ви този пасаж?
Франсоаз Долто:
Да.
Защото бащата се е занимавал много с децата си, с голямата дъщеря, а за тази е усетил, че не бива да прекалява, защото тя ставала агресивна към него.
Франсоаз Долто:
Такива са децата, които искат много. Не знаят как да подходят и стават леко агресивни. Бил е напълно прав като я е оставил да живее през този период, без да се занимава твърде много с нея.
Дядото също се държал настрана, защото не разбирал как да се отнася с такава необичайна природа. Но един ден задала учудващ въпрос за стихотворение на Ронсар, което знаела наизуст, за една фраза на старофренски, чието значение не разбирала. Оттогава дядото се заинтересувал и започнал да разговаря с нея.
Франсоаз Долто:
Майката също е постъпила умно, предпазила е дъщеря си от самата нея като я е оставила да живее доста свободно, макар че са я упреквали за това. А и какво друго е можела да стори. Само да предизвика характерови смущения. Впрочем тя много правилно се е срещнала с детски психиатър и с психолог. И двамата са й казали, че момичето е съвсем нормално, просто има много висок коефициент на интелигентност, изпреварващ възрастта му с две, две и половина години както и хомогенно емоционално и двигателно развитие. Наистина изключително дете. В същото време другите деца я обожават, създава си приятели навсякъде, всички я обичат, вече не е агресивна към децата. Да, това е много важно. Тя е нормално дете, както пише майката: „Не е съвършена, има недостатъци”. Впрочем майката не я смята за свръхнадарена. Ето и нейния въпрос : „Има много курсове за изоставащи, за наваксване в училище и т.н., но не са предвидени никакви структури за децата, които изпреварват другите. Ние избрахме това решение да прескочи два класа. Не мислите ли, че това може да й навреди?
Франсоаз Долто:
Не, смятам, че са постъпили правилно, защото тя има много странични интереси. Могат да се прескачат класове в изключителни случаи като този, когато детето е наред във всичко, а не само в училищната интелигентност. За някои деца са абсолютно необходими жизнен ритъм и обучение като за по-големи, но при условие, че развитието им е хомогенно. Защото се срещат умствено много развити деца, които не знаят да се обличат сами, да се занимават с друго освен със собствения си въображаем живот, не могат да се оправят нито в действителността, нито в обществото. Изостанали са в емоционален план и се държат за майките си. Тези деца естествено не са свръхнадарени, защото развитието им не е хомогенно. Свръхнадарено е дете, което има богат темперамент, както се казва иска всичко, а също и се пази от всичко, което препятства желанията и живота му. Уви, понякога създават психологически проблеми на свръхнадарените деца като се опитват да ги възпират, да ги дресират, да ги усмиряват, защото са твърде инициативни. Защото рано развитото дете изморява околните със своята подвижност, с любопитсвото и желанията си. Добре е, че това момиче не е прескачало класове по време на началното обучение. Постъпила е в предучилищния клас на пет години, после в края на началния курс вече знаела всичко и учителката казала: „Трябва да премине в друг клас, защото следващия е горе долу повторение на предишния и тя ще скучае.” Не е лошо, защото момичето е учело в начални класове, които отговарят на интересите му в момента. За детето е трудно да прескочи година, когато е в седми, осми или пети клас. Създало си е приятели и е свикнало с тях. Докато в случая тя е постъпила в клас, който отговаря на нуждите й за работа, на бързината й на работа.
Тя възприема всичко много бързо и учителката се чуди с какво да я занимава. Сега майката се безпокои, дали тя няма да рухне в даден момент.
Франсоаз Долто:
Не мисля. Или поне не е страшно. Ако усетят, че й е трудно, че страда в по-горния клас, може да повтори годината като евентуално си смени училището или учителката в същото училище. Нищо не се знае предварително. Освен това има много други интереси, много приятели. Тя е дете с хомогенно развитие, което не изпитва затрудненията на някои други деца, развиващи се изпреварващо в училище. Обезпокоително е, когато учението избързва, а останалите неща не го следват, а това дете ми се струва наистина изключително. Поздравявам родителите, които са успели да я възпитат без да я пречупят, когато като малка е проявявала агресивност и независимост.
