ФРАНСОАЗ ДОЛТО
Детето и неудобните истини
Отново ви предлагаме откъси от предаването на именитата психоаналитичка по Радио Франс. Този път те са обединени от въпроса: как да обясняваме на децата такива деликатни и понякога болезнени истини като предстоящ престой в болница или оперативна намеса, сексуалност, голота, раждане, осиновяване. В отговор на писма на слушателите, Франсоаз Долто дава съвети не само как се казва истината, но коментира и съответните поведенчески модели, прави препоръки към родители и педиатри.
- Имам писма за деца, които ще трябва да претърпят дребна операция или да влязат в болница за нещо по-сериозно. Момиченце на две години и половина, единствено дете, ще бъде подложено на операция върху открито сърце. Ще е необходимо да остане в болница два месеца, няколко дни в реанимация и посещенията ще са много ограничени. Родителите между другото казват, че детето ходи по половин ден на ясли и се чувства много добре там, обича много да общува с другите деца и вече е свикнало с болницата, където го водят често на консултации. Те питат как да подготвят момиченцето, което е още малко, за това събитие.
- Най-важното е родителите да не показват, че са притеснени. Този вид операции са вече доста разпространени и не са опасни. Така че съществена е само психологическата страна. Щом е неизбежно да се направи тази операция, детето, което и сега не е зле, после ще се чувства още по-добре. Трябва да се мисли преди всичко за това. Операцията винаги е нещо неприятно, но целта й е да се излекуват смущенията у детето, които могат да се изострят ако то не се оперира веднага.
Как да им се помогне? Най-напред не е сигурно, че майката няма да може да стои по-често при детето си, нека тя говори с лекаря, да му поиска разрешение да прави компания на детето си. Така ще е по-добре. В много болници разрешават. Ако не й разрешат, нека приготви кукли за детето – да купи четири, да облече две от тях като лекар и медицинска сестра и да ги даде на детето в болницата. Играчките не могат да се изнасят от болницата, ето защо същите костюми трябва да се приготвят и за останалите две кукли. Тях детето ще завари вкъщи, когато го изпишат. Така тя ще улесни прехода между болницата и дома, защото трудностите са именно тук – при връщането от болницата, макар че майката едва ли го предполага. Детето ще живее в болницата два месеца – за него това е огромен срок, почти колкото осем месеца или една година за нас. То има нужда да намери вкъщи същите предмети като онези, които са го съпровождали там.
Мился, че страховете на родителите за детето им идват и от нещо друго – от думите „върху открито сърце”. Това „открито сърце” е израз, който плаши хората, докато всъщност не става дума за опасна операция. Сърце е дума, която назовава символически мястото на любовта, но нека в този смисъл майката знае – няма да сменят сърцето на детето й. Нека му обяснят: „Докторът ще оперира сърцето, което е част от тялото ти, но никой не може нито да докосне, нито да отвори сърцето, което обича.”
- Един друг въпрос, който се среща много често и се отнася за деца на две , три, четири години и дори на няколко месеца...Проблемът за фимозиса и за хипоспадиите. Термините са строго научни. Би трябвало първо да ги обясним накратко.
- Става дума за малки аномалии при момчешкия член. При фимозиса препуциумът е много тесен и пречи на детето, когато уринира, но особено го затруднява, когато получава ерекция. Получава се болезнена ерекция, а през зимата и напуквания. Много деца страдат от това. Ето защо няма никакъв смисъл фимозисът да се запазва. Но най-добре може да каже педиатърът. Естествено операцията на фимозиса плаши децата. Трябва да им се обясни, че се налага да се направи, за да имат хубав член като татко и да получават ерекция без да ги боли. Трябва също да се знае, че тази операция не е много болезнена.
- Ето писмото на една майка, чийто син има фимозис и трябва да се оперира след година, година и половина: „Представяте ли си? Навярно разбирате, че в тази операция няма нищо радващо, нещо повече, колко травматизираща може да бъде за момченце на четири години. Признавам, че тази перспектива ме хвърля в паника. Не се осмелявам да говоря за това с детето, защото се страхувам да не му предам своите страхове. Никога не говорим за това със съпруга ми, сякаш за да изгоним страха си.” Понякога се стига до големи емоции!
- Да, но за фимозис ли става дума...?
- О, извинете! Тя пише за доста изразена хипоспадия. Нещо съвсем различно. При хипоспадията отворът на члена вместо в центъра на главичката се разполага под члена, понякога близо до главичката, понякога по-близо до основата. Детето с хипоспадия се подмокря, то просто не може другояче. Много е мъчително за момче. Но не знам защо родителите на това дете изпитват страхове, тъй като след операцията то ще бъде много по-щастливо. Наистина операцията е много неприятна, но тези неудобства не значат нищо в сравнение с радостта да имаш нормален член като на другите момчета. Ето това трябва да му се каже. Родителите се страхуват винаги, когато се налага да се засегне тялото на детето им. Но в този случай грешат, защото детето – и това трябва да му се обясни – после ще бъде много по-щастливо.
- Така се поставя големият проблем за престоя на детето в болница. Изводът ви е, че това събитие не трябва да се драматизира?
- Не, доколкото децата обикновено са щастливи в болницата, имат си компания шом се почувстват малко по-добре. Необходимо е само, ако детето е в болница, да не се проспускат обещаните посещения – това е много важно. Ако майката знае, че не може да дойде в определения ден, да не оставя детето да си мисли противното. Често в болниците детето може да види родителите си само през стъкло. И родителите се разплакват, защото и детето плаче, разстройват се. Но да плаче детето е нормално. В този момент родителите трябва да намерят кураж да изтърпят плача му. Да не си отиват с мисълта: „Щом плаче, когато ме види, няма да идвам повече”. По-добре е детето да плаче, да вика , да изпитва мъка, че вижда майка си без да може да я прегърне, отколкото да му се спестява тази мъка под предлог, че и двамата - и майката, и детето се разстройват много. Толкова по-зле! Трябва майката да има куража да се разстройва, без да го показва прекалено много. За детето е добре (даже ако плаче) да вижда майка си, даже ако тя плаче! Много по-лошо е да не я вижда и да мисли, че е забравено от нея.
- Сега за една майка, чийто син (на осемнадесет месеца), още от самото раждане много често има повръщане, придружено от „обикновените” симптоми на нервност у новородените. Когато е бил на единадесет месеца, го оставят за десетина дни на бабата и дядото. От тогава започва да си блъска главата в леглото. Всичко това взема сериозни размери, защото от тогава този жест е станал за детето средство за изнудване – то знае , че когато си заблъска главата в леглото , родителите му веднага ще дойдат при него. Майката уточнява още, че на девет месеца синът й е опериран от фимозис и навярно има болезнен спомен от тази операция: „ Искам да разбера какво става. Дали детето не търси отговора на някакъв въпрос? Как да се обяснят тези смущения?” Иначе детето е щастливо, играе си много...
- Значи трудностите са възникнали след престоя при бабата и дядото, а той пък е бил скоро след операцията от фимозис... Мисля, че малкият не е бил подготвен добре, с ясни обяснения за операцията. Никога не е прекалено рано да се каже истината на бебето.
Не са го подготвили нито за операцията, нито пък за престоя му при бабата и дядото. Сега ако си удря главата, когато е в полусън или е заспал, трябва по-скоро бащата да го гали по главата отзад напред и да му казва: „Знаеш ли, когато беше по-малък ние те оставихме при баба и дядо и ти не знаеше, че ще дойдем да те вземем. Не ти го обяснихме и ти помисли, че сме те затворили. Помисли, че си затворник. И сега блъскаш като затворник по решетката. Но ти не си затворник. Ние те обичаме. Татко и мама са при теб, в стаята ти. Аз съм тук до теб”. Защото става дума за преждевременно развито дете. Онова , което разказва майката за повръщането, когато е било бебе, е признак, че то се нуждае от компания, от специална компания, не от кой да е.
Използвам случая да кажа, че децата, които повръщат, имат нужда да ги носят на ръце много по-често от другите. Във възпитанието съществува система, според която на децата не бивало да се създават „лоши навици”, да се люлеят, да се носят на ръце. Напротив трябва. Начинът на общуване с детето ще се промени постепенно. Но е абсолютно необходимо малкото да чувства, че е в пълна сигурност. То изпитва такава сигурност, само когато се притиска в майката. Когато е в креватчето, то се стреми да се притисне в майка си, но се натъква само на креватчето. Затова първото нещо, което е необходимо да се направи, е да се облицова креватчето с много възглавници...
- Точно така са постъпили, дори казват, че след това нещата започнали да се подобряват.
- Разбира се! Може би ще е добре да се махнат и пръчките на леглото...На момченцето трябва също да се разкаже и за операцията от фимозис, и защо са го оперирали. Не бива да се забравя, че малкият месеци наред е страдал всеки път, когато е пишкал или когато е получавал ерекция, т.е. седем – десет пъти на ден. Ето защо не се е чувствал добре и се е наложило да го оперират. Трябва да му се обясни всичко и на осемнадесет месеца съвсем не е рано. Даже на два месеца, дори на шест дни не е рано да се говори на детето за неговата чувствителност, за изпитанията, които му предстоят, да му се каже, че се прави всичко за неговата сигурност, но някои изпитания не могат да се избегнат.
- Ето едно писмо от педиатър. Тя би искала да поговорите за така наречените „колики при кърмачето”. Децата , които страдат от тях, а иначе са съвсем добре, плачат продължително, понякога по шест – осем часа на ден.
- Мисля, че бебе, което плаче толкова, е имало малко травматизиращо раждане или пък докато е било in utero майката е била разстроена. Необходимо е да се окуражават майките да носят бебето на ръце колкото се може по-често. Когато нямат възможност да му говорят, да го оставят близо до мястото, където работят, да го люлеят ако плаче. Няма никакъв смисъл да се оставя детето да плаче под предлог, че има колики и ще му мине. То усеща света, а неговия свят е майката, нали? Разбира се, да плаче е по-добре, отколкото да страда и да не плаче.Но и не бива да се оставя да плаче съвсем само. Трябва то да чува глас, който го разбира. Бебето трябва да се носи. Много деца плачат, а имат нужда да ги вземат на ръце, да ги полюлеят, да им се поговори, майките им да не са притеснени. Други трудно преработват млякото и трябва да им се помогне. Сега има много хубави адаптирани млека за деца. Има още нещо, за което майките се досещат рядко – да масажират нежно над пелените коремчето на детето, добре е също да се следи да не му е студено на корема, ако се е подмокрило, да му се сложи грейка. Тези дребни неща са важни.
- Но и не бива да се забравя, че някои бебета наистина ги боли корема, защото страдат от нещо по-сериозно.
И накрая повтарям – да се говори на бебето с много мил, много спокоен тон, никога да не му се крещи: „Млъкни!” , защото тогава детето ще млъкне, но ще изпитва още повече страхове, защото не може да ги покаже, тъй като се подчинява на желанието на майката.
- Ще бъде тероризирано , но няма да покаже нищо.
- Точно така! И е много по-лошо. По-добре ще е да му се каже: „Добре де, мъничкото ми, виждам, че те боли корема”. И веднага щом може, майката да го полюлее, да му разтрие корема, да му поговори. В този ред на мисли имаме едно писмо, което ме заинтересува много. То е от майка на близнаци.
Кати и Давид са близнаци, родени преждевременно на седем месеца и половина и поради това, разказва майка им, се е наложило да останат месец и половина в болницата: „На около пет-шест месеца се наложи да оставим децата на няколко пъти в ясли, където те прекарваха по три – четири часа на ден. Условията бяха отлични. Но ето какво ставало в часовете за хранене и за преобличане – възпитателките си обличали бели престилки и вземали децата. Моите започвали веднага да крещят. Крясъците продължавали от приближаването на белите пристилки до края на процеса....Помислих , че възпитателките с бели престилки напомнят на децата на медицинските сестри в болницата и за да вдъхна увереност на близнаците и да им покажа, че белите престилки не символизират раздяла с мен, самата аз започнах да обличам бяла престилка, когато ги хранех или къпех вкъщи. След това – никаква реакция на уплаха или нещо друго у дома.” След няколко дни, когато тя завела отново децата на ясли, те не показали никаква реакция към белите престилки на възпитателките.
Това показва колко голяма необходимост от посредничеството на майката за всичко ново изпитват децата. Тук не става дума за нещо ново, а за предизвикващо страхове минало, към което децата не искат да се върнат. Тази майка показва истинска интуиция и майчинска интелигентност, за които я поздравявам.
НЕПРЕКИ ВЪПРОСИ ( БАЩИНСТВО, РАЖДАНЕ, СЕКСУАЛНОСТ)
Ето едно писмо от Швейцария, от жена която е осиновила момиченце. Преди това малката е живяла в немскоговоряща среда. Въпросната майка говори френски. Тя се безпокои дали идването в среда на говорещи френски не е шокирало детето. Уточнявам , че тя е осиновила детето на двумесечна възраст, а сега то е на пет или шест месеца. Ето и точния въпрос на майката: „Може ли това , което е преживяно от детето in uterо и през първите два месеца от живота му, да се прояви един ден отново? Как да му кажа и най-вече кога да му кажа, че е осиновено?”
- Тогава тук има няколко въпроса. Първо: на каква възраст да се каже на детето, че е осиновено? Смятам, че това не трябва въобще да се крие. Важното е майката често да казва пред околните или пред приятелките си: „Какво щастие е, че взехме малката, защото не можехме да имаме деца” или „а аз не можех да износя дете”. Малката ще чуе и когато попита като всички деца: „Къде съм била преди да се родя?” – децата задават този въпрос към три години – тогава ще бъде много просто да се отговори: „Ами ти знаеш, аз винаги казвам, че не съм те износила. Ти си имаш майка, която те е заченала с един мъж, който е обичала, ти си пораснала в корема й и тя те е родила. Това е родната ти майка. Тя те е създала много красива, но не е можела да те остави при себе си. Затова тя потърси майка и татко, които да могат да те възпитат и бяхме избрани ние”. Винаги трябва да се употребяват думите „родни майка и баща”. Тя ще задава този въпрос много пъти през живота си. Всеки път тази истина ще се казва с думи, които са все по-разбираеми за детето, всеки път да му се казва , че родната му майка го е обичала много. Никога не трябва да се крие истината. „Значи аз не съм като другите? – може да попита детето. – Ти си като нас. Ние сме твои родители, а ти си наше осиновено дете. А това означава избрано дете.”
- Друг начин детето да разбере какво е осиновяване е историята за птиците – яйцето и кокошката. Ядна кокошка снася яйцата, а ги мъти друга кокошка. Коя е истинската майка? Има много истински майки. Има родна майка и майка, която те отглежда.
- Сега другият въпрос за немския език. Разбира се, детето което е износено и е живяло два месеца сред говорещи немски, е чуло немски фонеми, те остават в дълбокото му подсъзнание. Това няма никакво значение , не е вредно! Единственото , което може да се случи, е то по-късно да прояви склонност към немския език.
- Да вземем сега едно друго писмо. Тя задава два въпроса: „Имаме бебе момиченце на два месеца, което редовно плаче в късния следобед”. Тя пита дали бебетата изпитват нужда да плачат или да крещят понякога, както възрастните изпитват нужда да говорят.
- Не мисля, че бебетата имат нужда да плачат, особено от отчаяние. Но ако детето вика винаги по едно и също време, това означава, че в този час в живота му се е случило нещо. Трябва да се успокои детето, да се вземе на ръце, да се полюшка.
Разбира се, може бебето да има настроения. Децата се раждат различни, всеки е различен още от раждането си. За бебето не е хубаво да плаче само!
- В писмото се добавя , че съпругът й е направил филм за раждането и може ли да се покаже този филм на детето? И на каква възраст?
- Защо не? Нека детето присъства , когато родителите прожектират филма, без да го задължават да гледа. Общо погледнато децата гледат такива филми, само защото желанията им зависят от желанията на родителите. Те се интересуват от своето настояще и бъдеще, а не от миналото си.
- Следващото писмо засяга темата за сексуалността на децата. То засяга децата от осем до единадесет години. Майката пита как да им говори на тази възраст за сексуалния живот, къде да спре, за да не ги шокира?
- След три-четири годишна възраст децата започват да задават индиректни въпроси. Ето един от типовете въпроси: „Как ще изглеждат моите деца? – Зависи от жената , която ще избереш. – А така ли? Добре.” И това е всичко, не казва нищо повече. Ако детето не зададе по-конкретен въпрос се спира до тук. Направена е крачка по пътя към истината и някой ден ще се стигне до нея.
И по въпроса за зачеването: „Къде съм бил преди да се родя? – Преди да се родиш беше в корема ми. Преди бебето да се роди, майката го носи вътре в себе си.” Това е един от начините да се каже, че майката износва детето. По-трудно е да се отговори: „А как е излязло? – Отдолу между краката на майката, през половия орган на майката. Нали знаеш, че жените имат дупка там. Тя се разтваря, за да може бебето да излезе.” Още по-трудно е да се обясни ролята на бащата и че майката е обичала бащата, който е дал семенце за дете. За предпочитане е майката да изпрати детето при бащата или да бъдат двамата заедно, когато му обясняват, че семената на детето са в половите органи както на момчетата, така и на момичетата. Необходимо е половин семенце от живота на жената и половин семенце от живота на мъжа, за да може тяхната среща в корема на жената да даде живот на още едно човешко същество – момче или момиче.
Трябва да се обясни на детето, че сексуалното желание доставя на възрастните удоволствие в сливането. Когато се говори за мъже и жени, които зачеват или са бащи и майки трябва да се употреби думата „желание”: „Ще го изпиташ, когато пораснеш с някое момиче, което ще обичаш много, което ще желаеш.” Ако в къщата няма мъж и става дума за момче, майката трябва да му каже: „Може да ти обясни някой мъж, защото аз никога не съм била момче. А на въпросите, които си задават момчетата, трябва да отговори мъж.” Ако мъж въвежда момчето в придружената от сексуално желание любов, той трябва да му каже не само за желанието, но и за зачитането на желанието на другия. И нека добави: „Трябва да бъде момиче, което не е от твоето семейство.”
- Да се върнем на появата на ново дете в семейството , където вече има три-четири годишни момиченца или момченца. Трябва ли да се предупредят тези деца предварително, да им се обяснява ли бременността на майка им?
- На по-големите деца да се обясни, че ще има бебе, че не се знае дали ще е момиче или момче, за да разбере детето защо майка му приготвя креватче. Но преди всичко майките не трябва да се учудват, че всичко, което правят се посреща на нож; например ако майката се занимава с креватчето, детето уж случайно го рита. Майката не трябва никога да му казва, че е лошо. Детето й се среща с най-необичайното. Подготвя се идването на бебе, а за него да бъдеш бебе е нещо не толкова добро, колкото да бъдеш голям. В подсъзнанието си човешкото същество знае всичко още от малко. „Интелигентността” на подсъзнанието е същата, както при нас възрастните. Така че, всеки път, когато имаме възможност да говорим на децата за нещата от живота, трябва да ги назоваваме просто – такива, каквито са.
Често по-големият казва за бебето , което ще се роди: „Защо? Аз не го искам?” „Но това бебе не е за теб.” Обаче в много семейства родителите обявяват: „Братче или сестриче за теб.” И детето разбира се очаква да си има веднага приятел на своята възраст, защото познава деца, които имат братя и сестри. И то си казва: „Нека стане веднага”. „Но нали знаеш, че и ти беше малко бебе като се роди.” Показват му снимки: „Виж се като малък. И то ще се роди такова.” А ако реши предварително: „Ако е момче, не го искам” или „ако е момиче не го искам”, може да му се отговори: „Знаеш ли, няма никаква нужда ти да го обичаш, то си има родители, както и ти си имаш родители.” И детето, на което е казано, че няма нужда да обича братчето или сестричето си, ще ги обича най-много, защото това е нещо естествено. Ако детето твърди, че не обича братчето или сестричето си, то е само, за да каже някоя глупост напук на майка си, за да я дразни.
- Преди малко споменахме за ритане на креватчето, това не е много страшно. Но аз знам, че понякога нещата се развиват по-зле. Чувала съм за случай с четири-пет годишно момче, което ухапало доста жестоко бебето. Чести ли са подобни прояви?
- Относително чести са и тогава от майките се изисква огромно присъствие на духа. Преди всичко не трябва да се ругае жестоко по-големия. Той и без това изпитва угризения за стореното. Трябва да се извика настрани и да му се каже: „Виж колко си силен. Но братчето ти или сестричето ти е много слабо, съвсем мъничко, и ти беше такъв, когато беше малък. Сега то знае, че има голям брат и ще има доверие в теб. Но не трябва да го хапеш. Няма никакъв смисъл. Не можеш да го изядеш.” Този проблем минава бързо, ако майката разбере, че реакцията на детето е не толкова от злост, колкото от отчаяние.
ГОЛИ, НО ПРЕД КОГО?
Има писмо от една майка, която ви упреква, че възгледите ви за голотата са много строги. Други пък не са разбрали мисълта ви и са решили, че според вас родителите не трябва да показват нежността си един към друг пред децата.
- Децата се гордеят много с телата на родителите си, за тях голотата на родителите е съвършена. Но в живота на детето има период, когато то не вижда всичко. Например, когато то е малко не вижда половите органи. То започва да наблюдава формите едва когато забележи разликите между половете и не само тях, а и разликите между всички форми. Между осемнадесет месеца и две години и половина детето въобще няма чувство за размери и за разлика. Моментът, когато то забелязва разликите е много важен, защото тогава се структурира действителността. На тази възраст разликата в размера е разлика в красотата, голямото е по-хубаво от малкото.
След пет години и половина, шест или седем години, зависи от децата, те не обръщат внимание на нищо друго, освен на себе си и на приятелите си, т.е. от тогава родителите могат да вършат каквото искат, стига да не задължават децата да правят същото. Но децата отново се чувстват в подчинено положение, когато навлязат в пубертета.
Ето защо казвах, че голотата на родителите им не е безопасна за децата им, а съвсем не, защото я намирам за неприлична. В развитието на детската чувствителност има твърде деликатни периоди. Ако ставаше дума за голотата между деца на приблизително еднаква възраст, тогава няма никакво чувство за подчиненост.
- В някои писма се говори за нещо като връщане към природата. Една майка ни казва: „Не се крием, когато ядем или когато спим. Защо да се крием, когато се къпем или когато се събличаме?” Други родители смятат, че когато се разхождат голи пред децата си, слагат добро начало на сексуалното им възпитание.
- Аз не мисля така. Родителите, които се показват голи пред децата си, все пак не разрешават на децата да докосват телата или половите им органи. За човешкото същество е изключително вредно да не бъде посветено в забраната за кръвосмешение. Индивидът се изгражда върху забраната за кръвосмешение – той не може да насочи обратно към майка си или към баща си енергията на своето либидо. Забраната за кръвосмешение не може да бъде възприета от детето преди то да стане на седем, осем или девет години. Преди това на детето, което изпитва сексуална възбуда, му се иска да докосне онова, което го възбужда. В този момент то изпада в състояние на сексуална напрегнатост, което проличава при момчетата чрез ерекцията. При момичетата това състояние не се вижда, но е също толкова реално, усеща се от тях отчетливо и събужда желание за контакт тяло в тяло.
Колкото до сексуалното възпитание, то няма почти нищо общо с формата и изгледа на половите органи. Става дума преди всичко за възпитание на чувствителност, което започва със забраната да сучеш от майка си цял живот, забраната за сексуална интимност с нея.
- Впрочем майката уточнява в писмото си, че не вика детето си, когато се съблича. Но все пак казва: „ Не залостваме никоя врата пред нашите деца”
- Но тогава трябва да разрешава на децата си те да си затварят вратата, ако желаят. Някои деца на седем-осем години не искат родителите им да ги виждат голи. Винаги трябва да се зачита желанието на детето, ако не е вредно. Ако му се налага прекалено често чужда воля, то се стреми да се защити и страда, защото не може да го направи.
В периода на едиповите кръвосмесителни импулси, в периода на пубертета, сексуалните импулси могат да прелеят над преградите на съзнателния морал и да създадат у индивида екзистенциални конфликти. В тези деликатни периоди ролята на възрастните е да помогнат на младите да опознаят и овладеят желанията си, а не да се възползват от трусовете на тяхната сексуалност без опит. В краткосрочен план така се създават отношения на сексуално привличане и зависимост. В дългосрочен план се стига до задържане или разстройства на сексуалността, а понякога и до последствия не само върху половата дейност като възрастни, но и върху равновесието и вярата в собствената личност, поради предизвиканите душевни стресове.
Казвам всичко това заради необходимостта от профилактика на неврозите.
