Депресия,тревожност и поведение на боледуване

Д-р Владимир Сотиров, психиатър
Депресия, тревожност и поведение на боледуване


Здравейте! Разговаряме с д-р Владимир Сотиров – психиатър, управител на Групова практика за специализирана психиатрична помощ “Адаптация” в София, председател също на Софийско Психиатрично Общество. Д-р Сотиров е работил шест години в Държавната психиатрична болница в Курило и от пет години се занимава с извънболнична психиатрична помощ.

Д-р Сотиров, каква е честотата на психичната проблематика според Вас в днешното българско общество?
Отговор на този въпрос е, че никой не знае всъщност, защото през последните трийсетина години на практика не са провеждани сериозни епидемиологични изследвания, които да дадат отговор на този въпрос.
А вероятно честотата се е увеличила напоследък? Какво Ви е впечатлението?
Хипотези, аз ще се опра на последното преброяване, което освен самото преброяване, извършваше паралелно и изследвания върху здравното състояние на населението и тогава почти осем процента от хората са заявили, че страдат от продължителни състояния на безпокойство и депресия, шест процента от мъжете и десет процента от жените или осем процента от всички българи сами са декларирали, че имат хронично страдание, което те са назовали като продължително състояние на безпокойство и депресия. Друг е въпросът какво се крие зад това понятие, какво хората влагат, но така или иначе те признават сами, доброволно в анонимен контекст емоционално страдание. Така че това е сигурно, че поне осем процента от хората определят себе си като имащи емоционален проблем, който персистира във времето, който е хроничен и който те не могат да разрешат сами. Това е от преброяването, но освен това има едно сравнително старо изследване от осемдесет и шеста година, което се опита да отговори на въпроса, колко са чести емоционалните проблеми и изобщо психиатричните разстройства сред пациентите на общопрактикуващите лекари и тогава то установи, че трийсет процента, дори малко над трийсет процента от популацията на поликлиничните пациенти, тези които са пред кабинетите на общопрактикуващите лекари, имат проблем, който би могъл да бъде квалифициран със някоя от психиатричните диагнози от тогавашната международна квалификация на болестите, която се използваше тогава - девета ревизия, което илюстрира значимостта на проблема, по-специално за общата практика. Всъщност огромната част от хората, които имат психологическо страдание, да не казвам психиатричен проблем, всъщност са пациенти на общопрактикуващите лекари и те са, могат да бъдат открити, именно пред и във кабинетите на общопрактикуващите лекари, поради което всъщност ние водим този разговор сега.
А случва ли се това според Вас, разпознават ли ги навреме техните семейни лекари?
Смея да твърдя, че не, защото самите изследвания показват това. Пет от шест психиатрични случая от пациентите на общопрактикуващите лекари остават неразпознати. Това се отнася за всички психиатрични случаи. Що се отнася до пациентите с депресия – там нещата стоят така: деветдесет процента от тях остават неразпознати, само десет процента са разпознати, като страдащи от депресия. От тези десет процента, само един процент стига до специалист-психиатър.
На какво според Вас се дължи това затруднение да бъдат разпознати страдащите пациенти?
Една причина е, че ние, лекарите, сме обучавани, нашият обект на обучение е организма, тялото и ние полагаме много усилия да установим какво не е наред във функционирането на организма на пациентите. Малко са тези от нас, които са били изкушени като студенти и които са били обучавани да насочат своето внимание към вътрешния свят на пациентите, към преживяванията на пациентите. Изобщо съвременната медицина, като че ли слабо се интересува от субективните преживявания на пациентите, тя все повече се технологизира и съответно все повече се дехуманизира и ние започваме да гледаме на пациентите като на пасивен обект на изследване, с който нещо трябва да направим той трябва да се подчинява, не трябва да участва активно в процеса на изследване. Слагаме го под рентгена, взимаме му кръв, а той стои и само изпълнява нашите инструкции, нашите нареждания и по този начин с помощта на апарати, на инструменти, на лаборатории, изследователски методи – инструментални и лабораторни, ние установяваме какво не е наред с организма на даден човек, съответно след това предписваме лечение, което той трябва безпрекословно да спазва, защото ние сме експертите, които знаем какво ще бъде добре за неговото здраве.
Така наречения патерналистичен модел?
Той се налага от този модел на диагностициране, който е твърде много технологизиран. Медицинската индустрия в това отношение, която произвежда все по-съвременни технологии за изследване и диагностициране състоянието, има интерес от това, да налага този интерес на практикуване на медицината, който е технологичен модел на практикуване на професията.
А не е ли свързано с очакванията на самите пациенти, които идват с намерение да им се открие точно какво не е наред?
Да, разбира се. Всеки човек, когато има усещане, че нещо не е както трябва с него, той търси помощ и когато му се предлага някакъв съвременен метод за здравословното му състояние, той с охота влиза, без да се усети, в този модел на изследване и самият той пренебрегва собствените си преживявания, собствените си страхове, притеснения, защото най-малкото не е окуражен да ги сподели, да се подложи на дадени изследвания, тъй като това отнема време и много емоционален ресурс. Малко лекари имат възможност да отделят достатъчно време, така че да позволят на човека да се докосне до своите преживявания, свързани с оказването на медицинска помощ. За да споделиш преживяванията си, трябва да имаш доверие на човека, който е срещу теб. Доверието обаче се печели трудно и затова е необходимо време, за да може някой да ти се разкрие, за да сподели свои съкровени преживявания, страхове, мисли и чувства. Той трябва да усети, че ти също си отворен към него, което предполага да инвестираш предварително в доверие, за да получиш доверие. Рядко хората са склонни да дават доверие на кредит, особено когато отиват за първи път на лекар, който не познават, например при специалист. Ето защо се оказва, че личните лекари са много по-запознати с емоционалните проблеми, с психологичните проблеми на пациентите, отколкото специалистите, дори ако щете, отколкото психиатрите, към които те евентуално насочват пациентите. Психиатрите са непознати хора. Те са хора, които пациентите виждат за първи път, много е трудно да довериш свои съкровени преживявания или страхове с непознат човек. Една от причините, поради която личните лекари са затруднени в разпознаването на емоционалното страдание е, че много често то не се представя като такова. Пациентите обикновено отиват на лекар със соматични оплаквания. Това се очаква от тях – в ролята им на пациенти да изложат свои оплаквания, най-често свързани с функционирането на тялото, така че дори тогава, когато имат емоционално страдание, по повод на което идват да получат помощ, но такава помощ не е достъпна или самите те си забраняват да признаят такива преживявания, защото може да се интерпретира като проява на слабост или несправяне, те си обличат образно казано „дрехата на пациенти”, обличат си симптомите и така отиват на лекар, където не е ясно какво ще се случи с тях, т. е. те ще изложат своите оплаквания, лекарят ще назначи изследване, ще им предпише лечение, те ще започнат да провеждат това лечение, т. е. те ще бъдат обгрижени, те ще бъдат обслужени, те ще получат някаква помощ. Този процес на симптомообразуване се нарича „соматизация”, т. е. трансформиране на субективни, емоционални проблеми в телесни такива, с които човек вече може много лесно да отиде на лекар и да каже: ето, аз имам проблеми, но понеже, ако този проблем е емоционален, той няма да бъде разпознат, затова човек несъзнателно излага проблема под формата на телесно оплакване. Това е феномен, който е много често разпространен и личните лекари често го назовават с диагнозата „вегетативна дистония”. Това е една диагноза, която е чисто описателна, чисто симптоматична, тя не е нозологична диагноза. Тя не показва наличието на заболяване, а наличието на страдание. С нея се обозначават различни синдроми, които са много неспецифични, много нехарактерни, не могат да бъдат вкарани в някаква ясна клинична картина или симптоми, чиято динамика на протичане е много неспецифична, много променлива, симптоми, които често са променливи, сменят се бързо един с друг и освен това рядко се повлияват от назначеното лечение, соматичното лечение.
Да дадем примери. Кои са най-честите симптоми и синдроми?
Най-честите симптоми са да кажем колебание в кръвното налягане, също така има чести оплаквания от главоболие, също така има и неспецифични симптоми като проблеми със съня, проблеми и колебания в апетита, различни неспецифични болкови оплаквания – местещи се болки, гръбни болки, болки в кръста, болки в крайниците, има промени в телесното тегло – отслабване или напълняване.
А сърцето как реагира?
Благодаря за този въпрос. Това е много често срещан симптом, свързан с повишаване на сърдечната честота, със сърцебиене, повишаване на пулса. Разбира се такива неща като изтръпвания, мравучкания, повишено изпотяване, пребледняване на кожата, чувство за омекване на колената, буца в гърлото, топка в стомаха са много често срещани и съпътстват състоянията на тревожност. Всъщност състоянията на тревожност са тези, които предизвикват вегетативните симптоми. Тревожността винаги се съпътства с вегетативни оплаквания. Няма тревожност, която да е само емоционален феномен. Тя винаги се изразява и в телесни симптоми и това е така, защото знаете, че когато има някаква опасност, дали тя е въображаема или не, дали тя е в обективния свят или в нашия субективен свят, човек се напряга и става тревожен с цел да преодолее тревожността, да реагира, да избяга или да се пребори с опасността, която той вижда, съответно цялото тяло реагира на тази опасност. Организма се настройва по начин, по който е готов да посрещне опасността. Проблема е, че твърде често опасността е въображаема, тя е ирационална, тя е плод на погрешна интерпретация на човека на дадено събитие в живота му.
А как би трябвало общопрактикуващият лекар да се ориентира за степента на сериозност на дадено оплакване, например от страна на сърцето или буцата в гърлото? Как би могъл той от един сравнително краткотраен контакт с пациента да прецени дали става въпрос за емоционално страдание и неговата соматизация или трябва да погледне съвсем стриктно телесно- медицински и да тръгне към изследвания?
Мисля, че в такива ситуации винаги трябва да се заподозре наличие на емоционален проблем, на тревожно разстройство или на маскирана депресия, т. нар. ”маскирана депресия”.
Възрастта на пациента може ли да бъде някакъв ориентир?
Това са страдания, които се появяват във всяка възраст, но като че ли възраст, свързана с някакъв житейски преход, какъвто например е пубертета или излизането от зряла възраст, или такива социални събития като пенсиониране, винаги трябва да заострят нашето внимание и да сме по-чувствителни към втория план, който се съдържа между симптомите, които те споделят и субективно да питаме за преживяванията, да питаме как спят например, когато не могат да заспят, какви мисли занимават ума им, как е апетита им, имат ли проблеми в телесното тегло, какви са взаимоотношенията им с близките им хора, защото много често емоционалните проблеми, тревожните разстройства и депресията са свързани с проблеми във взаимоотношенията с партньорите, с децата, с колегите, които са често неразпознати от самите пациенти.
Често пациентите са твърде обстоятелствени във своите оплаквания, разсейват се към странични линии и с това понякога изнервят лекаря. На какво трябва да обърне той внимание, за да се ориентира, че става въпрос за симптоми на депресия?
Обикновено оплакванията, които се поставят на първа линия, това са соматичните оплаквания, неспецифични оплаквания като безсъние и безапетитие и някои други телесни оплаквания като дискомфорт или различни болкови симптоми. Когато има такива неспецифични, свързани с безсъние, безапетитие и дифузни болкови симптоми винаги трябва да светне една червена лампичка в главата на личния лекар и той да се запита, дали не става въпрос за депресия. Оттам нататък трябва да пита насочено, конкретно и ясно: „Чувстваш ли се по-тъжен напоследък, можеш ли да изпитваш радост и удоволствие, така както преди няколко седмици можеше? Обичайните неща, които те радваха дали все още могат да те радват? Вършиш ли нещата с предишната лекота, с която ги вършеше преди това?”, защото твърде често пациентите имат чувството, че вършат всичко насила, че нямат достатъчно енергия, че нищо не им се прави или ако го правят, го правят с цената на огромно усилие. Това е много специфичен и много характерен симптом за депресия, но самите пациенти рядко го разпознават, че е налице и че това всъщност е симптом на депресия. Маскираната депресия е като, че ли най-често срещания феномен в общата практика. Прилагателното „маскирана” обяснява, че става въпрос за депресия , която е скрита под телесни оплаквания и тези оплаквания са нещото, което води пациента при лекаря. Ако не се пита насочено, активно, за преживяванията на човека, тази депресия ще остане неразпозната. Тогава ще се люшнем в тази посока, в която ни тлака пациента, в посоката на правене на изследвания, търсене на някакво заболяване, назначаване на лечение. По този начин ние ще валидизираме тази нагласа, която има пациента, че с него нещо не е наред, че той се разболява от някакво заболяване, което не е известно и по този начин ще засилим неговата тревожност. Назначаването на изследвания трябва да бъде предхождано най-малкото от предупреждение, че най-вероятно става въпрос за благоприятен симптом, но за всеки случай ще бъде направено изследване. Ако се окаже, че изследванията са в норма, то тогава ще мислим за друга причина за тези оплаквания.
Един въпрос, който аз лично като пациент съм преценила, че ще бъде много полезен, когато общопрактикуващият лекар ме е питал: „защо точно сега дойде?”. Насочването на вниманието на пациента към това, „защо точно сега дойде?”
Това е интервенция вече. Това не е просто оценка на здравословното състояние. Това е интервенция, насочваща вниманието към неща, които се случват в живота му. Това много често помага на пациентите да формулират проблем във взаимоотношенията или проблем, свързан с неудовлетворена тяхна потребност, насочвайки вниманието към това, което се случва или към това, което не се случва, но би му се искало да се случва в живота му.
Прецених, че този въпрос „защо точно сега решихте да дойдете?” е важен, именно защото при обратния подход, когато изследванията са добри и не може да се установи какъв е точно проблема, много често това провокира една агресивна реакция към лекарите по принцип или към личния лекар в частност, казвайки, че “те не могат да разберат какво ми има”.
Да, точно така е. Всеки един път, когато ние си позволим да отделим една-две минути, които да посветим на изследване на преживяванията на пациента, те се чувстват много благодарни, заради това, че сме ги зачели като личности, като хора. Освен носители на предполагаеми симптоми, те също така са носители и на преживявания, на чувства и на мисли, от които ние се интересуваме. Това много укрепва връзката и доверието. Оттам нататък става много лесно той да довери свой проблем и да изостави това поведение на боледуване, което първоначално е имал, когато е идвал при нас.
Кой е моментът все пак, в който се налага GP-то да препрати пациента към специалист психиатър?
Всеки път, когато стане ясно, че страданието, довело пациента в кабинета на лекаря, не е свързано със физиологично заболяване, а с психически проблем. Всеки път, когато се стигне до такава формулировка, пациентът трябва да бъде посъветван да се консултира със специалист.
Но ние знаем, че отричането на проблема е една от най-големите пречки в това отношение, т.е. пациента много често има тази стигма към посещаването на психиатричен кабинет и е трудно да се преодолее, т.е. той може да отлага много дълго време.
Той може да отлага, но така или иначе, той вече ще има яснота, че проблемът му е в друга област, не във физиологичната област, а е в психологичната област. Оттам нататък той ще престане да има това патологично поведение на боледуване, ще остави тази дреха на пациент, който посещава непрекъснато кабинета на лекаря и очаква разрешаване на проблема чрез медицински интервенции, каквото разрешаване те не могат да предложат и той ще има някаква посока, някаква перспектива, в която да мисли и да планира. Дали и кога той ще реши да се консултира, е отделен въпрос. Най-важното е, че той ще знае в каква посока трябва да върви. Вероятно ще има нужда от подкрепа. Вероятно ще потърси и получи тази подкрепа от хората от тясното си обкръжение – от приятели, от съседи, от роднини. Така или иначе общопрактикуващият лекар ще си е свършил работата – той ще е задал правилната посока, която пациентът ще се опита да следва и ще потърси необходимата доза подкрепа, за да може да извърви този път на преодоляване на своите притеснения.
А дали ОПЛ да се поддаде на изкушението да мине по линията на по-малко съпротивление, изпращайки го на невролог?
Да, това е така в обичайната практика. Личните лекари предпочитат да не „губят” време като просвещават пациентите си, каква е разликата между невролог, психиатър, психолог, психотерапевт, а директно насочват към невролог, тъй като много често самите пациенти мислят за своите емоционални проблеми като за неврологични проблеми или като за “проблем с нервите”. Това е широко разпространен евфемизъм, който заменя думата „психологическо страдание” и пази Боже „психиатрично страдание”.
Нека да поговорим повече за разликата между ролята на психиатъра и на невролога.
Първо трябва да се каже, че невролозите не са никога обучавани да разпознават и да лекуват емоционални проблеми, в тяхното обучение това не е било застъпвано. Поради тази причина смятам, че е грешка да се насочват пациенти с емоционални проблеми, с депресия, с тревожност или със страхова невроза, или с психоза към невролог, тъй като невролога няма тази квалификация. Той може да бъде много добър лекар по отношение на диагностицирането и лечението на множествена склероза, инсулт, плексити, травматични увреждания, туморни увреждания на централната и периферната нервна система, но емоционалното страдание е нещо, което може да му бъде познато като човек, но той не е бил обучаван да интервенира в ролята си на специалист. Ето защо пациентите не бива да бъдат насочвани към невролози, а трябва да бъдат насочвани към психолози или към психиатри, които специално са били обучавани да разпознават психичните проблеми, да правят специализирана оценка на това страдание, да диагностицират и да лекуват по подходящ начин емоционалните разстройства.
В кои случаи бихте препоръчали насочването на пациенти директно към психолог, с цел да се избегне този момент на съпротива?
Всеки път, когато ние имаме на разположение психолог, за когото ние знаем, че има квалификация да разпознава психични разстройства и да предприема лечение, разбира се не медикаментозно, става въпрос за психологическа терапия, ние можем да насочим пациента към клинични психолози, т.е. ако ние знаем, че даден психолог има специалност по клинична психология, можем спокойно, без никакви скрупули да насочим пациента към него, така че психолога да направи специализирана оценка на проблемите и да препоръча или започне психологическо лечение. Ако ние не познаваме такъв специалист или не сме сигурни, че той има специалност клинична психология, т.е., че той не е специално обучен да прави терапия, да прави диагностика или формулировка на проблемите и да провежда терапия, то тогава ние трябва да се въздържим от пренасочване към психолог. В тези случаи по-добре е да насочим пациента към психиатър, който да направи първоначална оценка на състоянието на пациента и да прецени в ролята си на психиатър дали този пациент има нужда от специализирано медикаментозно лечение или за него ще бъде по- подходящо да проведе психотерапевтичен курс, съответно да го насочи към подходящ специалист, който има квалификация да прави психотерапия.
Каква е разликата между психотерапевт и психоаналитик?
Психоаналитиците също са психотерапевти, но те са обучени да прилагат един единствен метод или много специализиран метод на психотерапия и този метод на психотерапия се нарича психоанализа. В България спокойно може да се каже, че няма специализирани психоаналитици, т.е. такива психотерапевти, които да са усвоили този метод и да са признати от международните професионални организации на психоаналитиците. За да бъдеш психоаналитик, самият ти трябва да си преминал собствена терапия, което обикновено отнема доста време, имам предвид години. Психоанализата е метод, който също така се прилага трудно, тъй като изисква много инвестиции като време и като средства, защото той е продължителен. Класическата психоанализа - интензивно посещаване, интензивни терапевтични сесии няколко пъти седмично в продължение на години. Също така класическата психоанализа предписва пациентите да се въздържат от взимането на важни решения за живота си, докато провеждат психотерапията си. Едва след като приключи този процес на терапия, тогава, оттам нататък могат да се взимат важните решения в живота. Нещо, което съвременните хора все по-трудно и все по-малко могат да си позволят – да отделят толкова много време, а и толкова много пари, за да могат да се посветят на процеса на лечение, преди да започнат да живеят истински.
Кои са най-често използваните психотерапевтични методи, например във вашия център?
Най-често използваната форма на психологическо подпомагане е т. нар. психологическо консултиране, това е метод, който помага на пациентите да формулират проблем или да преформулират проблем, когато той е под формата на телесно оплакване. Той позволява на пациентите да погледнат на случващото се от една друга гледна точка, да открият психологически механизми, които биха могли да обяснят случващото се с него, да свържат страданието с неща, които се случват в живота им, с проблеми, на които са се натъкнали или с важни емоционални потребности, които са останали неудовлетворени и до голяма степен неосъзнати и неназовани. Друга форма на психотерапия, която е сравнително често използвана и е достъпна, е т.нар. психоповеденческа терапия. Сравнително често се използва и позитивната психотерапия. Психообучението или предоставянето на информация също може да се разглежда като психологическа терапия. Нещо, което и общопрактикуващите лекари могат да ползват в обичайната си практика.
Бих искала да насоча пак вниманието Ви към понятието „тревожност”, тъй като думата фигурира и в нашия ежедневен речник. Нека да детайлизираме какво имате в предвид? Какви са формите на тревожността?
Тревожност е събирателно понятие, което включва различни състояния от леко безпокойство и притеснение до страх, ужас и дори до състояние на паника. Думата тревожност е влязла официално в Международната класификация на болестите, десета ревизия, и с нея се обозначават един широк спектър от емоционални проблеми, а именно „тревожни разстройства”. Така се обозначават съвсем официално. С това понятие се обозначава широк спектър от по-специфични състояния на безпокойство, като основните форми са описани много детайлно в Международната класификация на болестите. Може би най-честата форма на тревожно разстройство, включително и в общата практика, е т.нар. „генерализирана тревожност”, при която се установява високо ниво на безпокойство, без да има видима причина за това, т.е. без да се е случило някакво събитие, което да може да обясни това състояние на притеснение и на тревожност. Тревожността се съпътства от телесни симптоми и телесни оплаквания и всъщност те са тези, които могат да насочат вниманието на личния лекар към наличието на такова тревожно разстройство. Това са пациенти, които например са припрени, не могат да се задържат дълго време на едно място, не могат спокойно да седят на кушетката или на стола, бързат да приключат или бързат да преминат към някое друго оплакване, така че тази тревожност се придава и на теб. Когато ти самият усетиш, че ставаш тревожен и се напрягаш в общуването с даден пациент, можеш да заподозреш наличие на тревожно разстройство. Освен генерализираната тревожност, друга форма на тревожни разстройства са различните фобии. Може би тук няма смисъл да се спираме подробно, тъй като мисля, че за тях се знае много. Те са много популярни и за тях се пише в общата литература. Знаете - фобия от затворени пространства, от високо, от летене със самолет, фобия от асансьори, от превозни средства, от открити пространства и съответно те си имат специфични названия. Мисля, че за общата практика е важно да коментираме, т. нар. агорафобия или това в буквалния превод „страх от открити пространства”, когато пациентите се страхуват да излизат навън, извън къщи и да остават сами на открито. Всъщност страха не е свързан толкова с откритото пространство, защото може например да е площад, който е пълен с хора и въпреки това човек да се страхува твърде много, ако тези хора са непознати. Това е истинският страх, че няма да има кой да ти се притече на помощ, ако нещо се случи. В такива ситуации хората се страхуват, че ще им прилошее, ще загубят контрол, ще припаднат и няма да има кой да им се притече на помощ и затова те могат да излизат, но само с придружител, т.е. с човек, когото познават, на когото вярват и на когото разчитат. Това е много инвалидизиращо състояние, защото може да блокира пациентите вкъщи, до такава степен, че да не могат да излизат дори до магазина да си пазаруват, това е т.нар. агорафобия. Тя може да се съпътства с други симптоми на тревожност, например може да е част от паническото разстройство. Паническото разстройство е също твърде често срещано тревожно разстройство и представлява сериозен проблем и предизвикателство за общопрактикуващите лекари, тъй като водещите симптоми, симптомите на повърхността при паническото разстройство са телесни, те са различни соматични оплаквания, с които пациентите с паническо разстройство отиват при своя общопрактикуващ лекар.
Какво представлява паническото разстройство?
Паническото разстройство е една от формите на тревожните разстройства и то се характеризира с възникване на пристъпи, т.е. внезапно, много интензивно настъпване на напрежение, до такава степен, че човек изгубва усещането за контрол върху поведението си и започва да се притеснява, че ще полудее или че ще му прилошее до такава степен, че ще припадне и че няма да има кой да му окаже помощ. Това състояние е много драматично, много болезнено за пациентите и тъй като винаги се съпътства, както всички форми на тревожни разстройства, с вегетативни симптоми, например сърцебиене, изпотяване, усещане за буца в гърлото или в стомаха, тежест или прималяване, първата мисъл на пациентите е да отидат и да се консултират с личния си лекар и това, което те съобщават на личния си лекар всъщност са точно тези соматични симптоми, като пропускат да кажат за всички онези важни неща в живота им, които предшестват и биха могли да обяснят наличието на това емоционално страдание.
За да бъдем полезни на общопрактикуващите лекари, да изброим няколко имена на такива центрове за психиатрична и психотерапевтична помощ, може би и в провинцията, тези за които се сещате.
Аз бих препоръчал на тези от тях, които имат бърз и лесен достъп до интернет да посетят един специализиран сайт, който е посветен на въпросите на психичното здраве и където има информация за служби и организации, които предоставят психиатрична, включително психотерапевтична помощ. Този сайт се нарича „психично здраве” и адреса му е: www.psihichnozdrave.com, но ако изпишат думата „психично здраве” в google или в някоя друга търсачка в интернет лесно ще стигнат до този сайт. Той е единственият специализиран сайт в българското интернет -пространство, който е посветен изцяло на въпроси, свързани с психичното здраве и разполага с много богата база данни за служби и специалисти, а също така и богата библиотека от статии, посветени на тези въпроси, които сега с вас коментирахме.
А когато нямат достъп до интернет? Имам предвид малките селища, откъде да се ориентират каква информация да намерят за специалисти, за да не попаднат при “психоаналитик”, който се оказва, че гледа на кафе всъщност.
Да, самозванец – често срещано явление. Трябва да се допитат до някой, някой да ги насочи, за да могат те на свой ред да препоръчат подходящ специалист на своите пациенти. Трябва да с обадят по телефона на някой колега или да позвънят в „Адаптация” или да се обърнат с e-mail към мен или колегите ми от „Адаптация” и ако ние имаме някаква информация за колеги, които са надеждни и които можем да препоръчаме, с радост ще го направим, стига да познаваме такива в региона, в който работят колегите.
Някакъв адрес или телефон на „Адаптация”?
Телефонът на “Адаптация” е 02/983 60 23, моят телефон е 0888 359 392, също така могат да използват e-mail. Нашият e-mail е adaptacia@mail.bg.
Благодаря ви!